Най-страшните български приказки

| Стоян Вълев
| Най-страшните български приказки
| Страхотии-ужасии
A>
# Забравените български приказки
Неизмеримо е богатството на съкровищницата от български народни приказки.
Някои от тях четем и разказваме често, други сме позабравили, а има и такива,
които чуваме за първи път. Случва се да срещнем и различни варианти на една и
съща приказка, което още веднъж доказва многообразието на българското приказно
имане.
Сред народните приказки страшните винаги са имали специално място. Те
отразяват вярванията, страховете и страхопочитанието на древния ни народ.
Приказките за човекоядци, таласъми, духове, мъртъвци и ужасяващи странници
винаги са се разказвали и ще се разказват. Те нямат за цел да не дадат на
децата, които ги слушат, да заспят. Идеята им е да покажат на малките, че на
света има и страхотии, и ужасии, и лошотии. Какви са те, защо съществуват,
откъде идват, кой ги прави?… На всички тези въпроси отговарят страшните
приказки. А най-хубавото е, че както всяка народна приказка и те имат своя хубав
край и мъдра поука. Доброто винаги побеждава Злото, а Храбростта винаги надвива
Страха.
A$
> Момчето и вълкът
Едно момченце, весело и палаво, както се полага на децата, всеки ден
бродело из гората.
Майка му не му позволявала, не минавал и ден, без да му напомни: „В гората
е пълно със страхотии-ужасии.“ Бащата също винаги настоявал: „Не влизай в
голямата и страшна гора, там има разбойници, вълци, мечки, даже канибали! Не
искаме да ти се случи нещо лошо.“
Но момчето било немирно и любопитно, искало всичко да узнае и гората го
привличала като магнит. Не се бояло от нея, промушвало се между дърветата и им
се възхищавало. Ех, че хубаво било — тук видиш дърво гигант, гледаш — гледаш… Та
върхът на това дърво май се допира до небето?! И какво друго може да стори едно
момче освен?… Да се покатери. Когато уморено, задъхано, издраскано, успеело да
се изкатери до върха, какво виждало? Че дървото не опира клони в небето, не, но
пък е толкова високо, тъй страшно, че като погледнеш надолу, направо ти се
завива свят.
Ама момчето било смело и се спускало надолу, вече знаело, че и най-
високото дърво не стига с върха си до небето.
И тъй ден след ден момчето опознавало гората.
В един хубав, слънчев ден момчето се скитало, тичало насам-натам.
Първо хукнало след един заек, после се втурнало след сърничка, а в един
момент му се сторило, че вижда мечка! И вървяло, и тичало накъде ли не, докато
съвсем се уморило. Уж поседнало само да си почине, но неусетно заспало. Когато
се събудило, се стелел здрач.
Момчето се втурнало да се връща вкъщи. Дълго се лутало и разбрало, че май
тази нощ не ще може да се прибере.
Мракът настъпвал, прииждал отвсякъде и момчето се изплашило вече не на
шега.
Как иначе? Та това си била гъста гора. То започнало да си припомня
всичките страхотии-ужасии, които било чувало от майка си и баща си.
Как се сещаме за техните слова, когато сме в беда!…
Но наоколо се стелел мрак, момчето не знаело накъде да върви и се втурвало
ту в една посока, ту в друга, докато — о! Ами това пък какво е?
Момчето се озовало пред изоставена воденица — покрив имала, но прозорци
не. Нито пък врата. Но все пак и това е нещо, казало си момчето и се затичало.
Ами да! Тук е хубаво, топличко.
Наистина, нямам си храна, нито пък завивки, но ей тук в ъгълчето ще се
свра и ще си поспя, а утре, щом изгрее веселото слънчице, потеглям напред, тъй
си казвало момчето, докато си полягало в ъгълчето.
Настанило се и се замислило за родителите си. Ами сега?! Сигурно се чудят
къде съм, татко ще се ядосва, мама ще заплаче, лошо постъпих!
И докато се тюхкало наум, изтощените му крака и ръце се отпуснали, а
умората неусетно го приспала.
Заспало момчето, но внезапно се ококорило от някакъв шум. Отворило очи и
що да види?
В стаята имало огнище, не било го забелязало. А на него сега бил поставен
казан, който врял, а за да бълбука весело чорбата, под него огънят весело
пламтял.
И как миришело на хубаво, вкусно, апетитно… Момчето усетило колко е
гладно, но за ядене май не можело и да мечтае!
До огнището стоял мъж с брада, огромен корем и бъркал с грамаден черпак
във врящия казан. Поднесъл черпака към устата си и явно забравил, че е горещ,
опарил се и изкрещял. Метнал черпака надалеч, право върху момчето, ех! Не го
ударил, но можело и това да стане, просто не го улучил.
Ама че гладен шишко! — казало си момчето и ужасено го чуло да крещи:
— Ей, приятели, момчетаааа! Дайте ми фенера!
— Що ти е фенер?! — попитал дрезгав глас отвън.
Значи има и други хора и какви са те — чудело се момчето и се свило от
страх.
Ами ако са разбойници?
Или пък човекоядци?
А може да са и крадци търговци на деца?
Ех, че беда ме сполетя!…
И момчето даже се разплакало. То си е за страх, тъй като отвън се разнесли
дивашки смях и крясъци, някой свирнал пронизително с уста.
Силна светлина се люшнала, а на прага на стаята застанал друг човек — и
той с брада, но неговата била до кръста, а на пояса му — наредени ножове,
пищови, какво ли не, даже манерка имало.
— Ти дръж фенера, аз ще потърся черпака! — рекъл мъжът готвач и се
заоглеждал.
Момчето затворило очи от страх. Но даже и когато очите ви са затворени и
не виждате нищо, вас пак вас ви виждат, добре е да го знаете.
Мъжът изкрещял и се чуло как трополят нозете му, а щом момчето отворило
очи, видяло, че мъжът го е сграбчил с двете си ръце и го показва на своя
приятел:
— Виж какво намерих, виж!
Мъжът с фенера приближил, огледал внимателно момчето и даже го заопипвал,
докато премлясквал ужасно с уста.
— Е, ще стане за закусчица!
Другият мъж се разсмял и го понесъл.
Излезли навън.
Тук имало втори огън, около него се били разположили десетина мъжаги и
всички се извърнали към тях.
— Нося ви закуската! — оповестил мъжът готвач.
Последвал смях, ама толкова силен, че все едно вятър задухал и листата на
дърветата затрептели.
— Сложи го в бурето! — наредил един от мъжете, а друг скокнал и дотъркалял
едно буре.
— Ама, чичковци, ама почакайте! Какво ще правите?! — запищяло детето, но
никой не му отговорил.
Пъхнали го в бурето, сложили му капака и някой май го сритал, защото то се
затъркаляло: ей че страшно, даже неприятно, направо ужасно! Хубаво че бурето
изведнъж спряло, но момчето не можело да види, че то се е опряло на едно дърво.
Детето бързо опознало своето мъничко леговище затвор и открило дупка. Това
добре, но през нея нямало как да се измъкне, нее! Дупката била мъничка, успяло
единствено да си провре ръката и толкоз.
Ами сега?!
Как можа да постъпи тъй глупаво, как? Тези мъжаги са човекоядци, ще го
изядат. Остава му само една нощ живот.
Да беше слушал майка си, татко си, сега щеше да си лежи у дома и да сънува
страшни сънища. Но хубавото на сънищата е, че накрая се събуждаш и виждаш, че си
у дома: няма никакви вълци, вещици и човекоядци, които ядат деца.
А в истинските приключения, ето на — затворили го в бъчва. И ще го изядат!
Ех, такъв ми бил късметът, рекло си момчето и заплакало отчаяно, горчиво.
А мъжете похапнали добре, викали, крещели, карали се и се сдобрявали,
после пели, даже потанцували, един от тях свирил на гайда. На момчето му се
струвало, че никога няма да заспят. Но не било така — настъпил миг, след който
се чувало единствено мощното им хъркане.
А момчето стояло будно в бурето, треперело и чакало сбъдването на
злощастната си съдба.
Сега то гледало през дупката и виждало само част от полянката, налягалите
мъже и загасващия огън. Гледало и плачело, защото нямало кой да го спаси.
Изведнъж нещо черно се приближило до спящите мъже, момченцето го съзряло и
застинало от ужас — какво ли е, да не би самият дявол да се е появил? Приличало
на куче, но май не било точно куче. Изведнъж детето се сетило — ами да, та това
е вълк!
Дали ще ги изяде проклетниците?! Добре би било, ама да можеше и сетне да
го освободи от ужасния плен?! И неусетно се замечтало, но в един миг осъзнало,
че му е трудно да избира: дали мъжагите да го сготвят за закуска, или вълкът да
го изяде.
Ех, беда, беда, в страшна беда попаднало…
Момченцето затворник се схванало, гърбът го заболял и то се понаместило.
Вълкът обаче дочул новия шум откъм бурето и тръгнал към него. Момчето едва не
изпищяло, но бързо се сетило, че вълкът нищо не може да му стори, та нали е
здраво затворено! И какво излезе, че да си затворен си имало и своите
предимства, а?
Да, но вълкът идвал към бурето — очите му светели зловещо, страшно и
ужасно, от раззиналата му муцуна се подавали острите му грамадни зъби.
Вълкът вече стигнал бурето и протегнал муцуна. В първия момент затворникът
се отдръпнал, но дебелата стена го правела неуязвим за вълка и той пак прилепил
око към дупката. Сега се срещнали две очи — окото на момчето и окото на вълка.
Гледали се един друг. Момчето мълчало ужасено, а вълкът страховито изръмжал.
Силният вой събудил един от мъжете, той приседнал и закрещял:
— Вълк! Вълк, ей! Вълк бе! Къде ми е пушката!
Вълкът рязко се извърнал към човека, който крещял, и застанал с гръб към
бурето.


На мига момчето светкавично решило какво да направи. Отдръпнало си лицето
от дупката и вкарало в нея ръката си. Отчаяно хванало опашката на вълка.
Сега вече вълкът усетил, че нещо става и зад него, и побягнал. Хукнал, а
момчето здраво стискало края на опашката му, не я изпускало и вълкът повлякъл и
бурето. Бягал той, а зад него се търкаляло бурето с момчето, което здраво
стискало вълчата опашка.
Колко дълго тичал вълкът, не е ясно, но сигурно се уморил и започнал да
преплита нозе. Ту полети вълкът насам, ту натам и изведнъж попаднал между две
дървета. Тялото на вълка се промушило помежду им, но бурето не можало да мине,
ударило се в дърветата. От страшния удар момчето изпищяло и затворило очи.
Когато ги отворило, с почуда видяло, че над него са звездите, даже и
луната. Значи не е в бурето, а къде тогава? Огледало се и видяло дърветата, а
под лунните лъчи съзряло и търкулнат един от обръчите на бурето.
Бурето се разбило, вълкът продължил своя бяг, а момчето било освободено.
Поогледало се то, поослушало се и като не видяло и не чуло нищо
заплашително, бавно се надигнало от земята, качило са на най-близкото дърво и
така дочакало настъпването на деня.
Подало се слънцето, момчето погледнало нагоре и разбрало, че дървото, на
което се е покачило, е високо. Закатерило се още по-нагоре и стигнало до самия
му връх. Там първо се полюляло, а после се огледало. Съвсем наблизо се виждало
село — църквата, реката, която се виела около него. Това било неговото село.
Бързо се спуснало на земята и затичало — този път във вярната посока.
Профучало през двора, преминало покрай кучето, което лаело весело и
приветствало завръщането на малкия си господар, бутнало вратата и като видяло
майка си, извикало:
— Мамо, върнах се!
Майка му изхлипала и го приела в топлата си прегръдка.
Момчето се гушнало в нея и тогава чуло и баща си да казва:
— Ей, палавнико, здравей!
> Чудният и жесток странник
Веднъж един просяк влязъл в едно село. Вървял бавно по пътя и чул свирни,
песни. Усмихнал се просякът, нали затова дошъл точно в това село — защото тук
празнували. Събор на селото.
И тъкмо в разгара на веселбата, когато каните преливали от вино — бяло и
червено, а лютата ракия отдавна била изпита, се появил просякът. Дрехите му били
целите в кръпки, краката му — боси, ръцете му треперели от немощ и от глад.
Поспрял се той насред веселбата и попитал тихичко, кротко и благо:
— Добри хора, ще нагостите ли с гозба просяка?
Спогледали се селяните и се позасмели.
— Върви си по пътя, старче, ние тука празнуваме — рекъл кметът.
— Ама гладен съм, болен съм, стар съм — изпъшкал просякът. — Помогнете ми,
милички хора!
— Айде, да те няма — заподвиквали селяните, даже неколцина наскачали и го
заизбутвали по-далеч от трапезата, която се огъвала от храни и напитки.
Точно тогава наблизо се оказала бедна вдовица, най-бедната в селото. Тя се
престрашила и рекла:
— Дайте поне хлебец на човека!
Наругали я, накарали й се, присмели й се — че как тя, която е най-бедна,
ще им нарежда какво да правят?!
Приседнал от немощ просякът, а вдовицата отишла при него да го утеши с
добра дума поне, като не му давали хлебец. Отишла вдовицата, а зад нея пъплят
трите й дечица, мънички, чистичко облечени, личало, че майка им е твърде
грижовна.
А просякът тихичко замълвил на жената:
— Добра жено, веднага си вземай децата и бягай от селото! Бягай, защото
всичките, дето са тука, ще загинат и цялото село заедно с тях ще потъне в
земята. Само ти казвам — не се обръщай каквото и да чуеш. Обърнеш ли се, лошо —
ще се вкамениш и тъй ще си останеш за вечни времена. Кажи и на децата ти да не
се обръщат назад, инак и тях същото ги очаква.
Уплашена и ужасена, вдовицата подбрала децата си и тръгнала да бяга от
селото.
А просякът станал и право при кмета отишъл. Той се извърнал от трапезата и
попитал:
— Ти какво, пак ли идваш да просиш?!
— Не, този път дойдох да ви предложа да се преборим.
Пак избухнали в смях селяните, превивали се и дълго не можели да спрат.
Накрая просякът обявил:
— Ето на, забивам си тояжката тука, нека някой да я изтегли от земята.
Няма такъв юначага сред вас.
И просякът силно ударил тояжката си в земята, та потънала една педя.
Селяните го гледали развеселени, а кметът подметнал:
— С този номер искаш да си изкараш за храната ли, старче?
— Хайде де, има ли силен мъж, който да измъкне тояжката ми от земята?! —
попитал старецът.
Тогава сам кметът се надигнал ухилен и с два пръста стиснал тояжката,
опитал да я измъкне, но не можал. Тогава я сграбчил с две ръце и напънал.
Напънал още по-силно и пак не успял.
— Май ти, кмете, доста си пийнал — подвиквали селяците и неколцина от тях
скокнали.
И един след друг се отказвали, никой не можел да измъкне тояжката от
земята.
Тогава просякът рекъл:
— Ама че сте слабаци, хем сте лоши, хем слаби. Ама то е така, лошите хора
са винаги слаби — само докоснал тояжката и тя изскочила от земята. А от дупката
рукнала струя вода — толкова силна, че набързо покрила всичко наоколо. Трапезата
тутакси потънала под водата. Не само силна била струята, но и гореща, запищели
жените, запсували мъжете, разплакали се децата.
А вдовицата вървяла, вече излизала от селото, повела децата си. Като чула
писъците, не издържала и се обърнала. Обърнала се и се вкаменила. Децата
забутали майка си, но как да я помръднат — била вече от камък. И те чули
писъците, които идвали от селото, обърнали се натам и също се вкаменили.
Тъй загинало това българско село. Нищо не останало от него, само три
камъка — единият висок колкото човешка фигура и три мънички до него. Стоят си и
оттогава не помръдват.
> Момичето и страшният човек
Едно момиче се връщало от пазар.
Доволно било, защото продало всичките яйца, които носело от село и добри
пари взело за тях. Сега вървяло към къщи весело и щастливо. Как ще се зарадва
майка й, как ще я похвали баща й. А може и да се сетят, че й е дошло време да се
задомява. Нищо че Иван е беден като нея, ама пък какъв е работлив, красив и
весел, как пее само…
Замечтало се момичето за своето бъдещо щастие и неусетно кривнало от пътя,
тръгнало по пътечка из гората. Там по полянките имало колкото искаш цветя —
всякакви и все хубави. Ха това да откъснеш, ха онова да помиришеш. Другото
цветенце пък — толкова красиво, а така е тъжно, че как да не го заговориш? Така
неусетно момичето навлизало все по-навътре в гората. Но ето, вече започнало да
се здрачава.
Тогава се заоглеждало момичето, но накъдето и да се обърне, очите му
виждали все гора, дървета и нищо друго.
А къде е пътят за нейното село, нямало кой да й каже в пустата гора.
Тръгнало бързо момичето по една пътека, вървяло, вървяло и спряло. Върнало
се бежешком и свърнало по друга пътечка, после побягнало по трета и тъй го
заварил мракът — само в гъстата гора. Все пак, преди тъмата да стане
непрогледна, то съзряло между дърветата голяма стара къща. Затичало се и се
провряло през открехнатата врата.
Хубаво че изгряла луната и на оскъдната й треперлива светлина момичето
успяло да разгледа къде точно е попаднало — имало много стаи, но тук явно от
години никой не живеел. Запусната къща, рекло си момичето и въздъхнало
облекчено, защото намерило все пак къде да се приюти през дългата и страшна нощ,
която трябвало да прекара насред гората.
Момичето преминавало от стая в стая и застанало пред вратата на най-
далечната, бутнало я и изпищяло. В средата на стаята лежал ковчег!
Ковчег и нищо друго. Затворен, а какво ли имало в него, зачудило се
ужасено момичето и бързо си отговорило — какво друго да има в един ковчег освен
мъртвец?!
Понечила да отстъпи, да напусне ужасната стая, когато забелязала, че
капакът на ковчега бавно се надига. Момичето не смеело да мръдне от мястото си,
само гледало как капакът все повече се надига и две ръце го отместват.
Момичето със затаен дъх гледало как от ковчега се подава мъж. Но какъв
само!
Очите му светели в полумрака. От устата му се подавал един крив зъб.
Ноктите на ръцете му били дълги и блестели, а щом се изправил в ковчега и
прекрачил на пода, момичето видяло, че краката му завършват с копита!
Момичето изгаряло от желание да избяга, но краката му не го слушали,
стояли си на място като заковани.
Мъжът бавно се оглеждал и като го съгледал, попитал:
— Ти пък коя си и как си дръзнала да влезеш в моя дом?!
Разтреперано, момичето отвърнало:
— Прости ми, но се обърках в гората и реших да се скрия от дивите животни
тук, в тази къща, не знаех, че е твоя!
Мъжът се усмихнал и рекъл:
— Добре дошла тогава! — Вгледал се в нея и възкликнал: — О, ама гостенката
ми май е и красива!
Девойката срамежливо и смутено навела глава, набрала кураж и попитала:
— А ти тук ли живееш?
— Да — отговорил мъжът. — Защо, не ти ли харесват моят дом и спалнята ми?
— и посочил ковчега.
— Харесват ми… — измънкала девойката и се заоглеждала, но мъжът й отрязал
всяка помисъл за бягство — бързо вързал крака й с едно въженце, а края му увил
около ръката си.
Сетне се излегнал в ковчега, даже преметнал крак върху крак и я
заоглеждал.
— Хубава си…
— И ти си хубав — отговорила му девойката притеснено и побързала да
попита: — А защо ти са такива очите?
Мъжът дълго се смял на въпроса й, сетне, дяволито усмихнат, отвърнал:
— За да те гледам цяла нощ, докато пропеят петлите…
— А защо ти е такава устата? — попитала девойката, не посмяла да каже нищо
за извития му, стърчащ от устата зъб.
— Така ще е по-удобно да те целувам, ако не вярваш, можем веднага да
проверим! — разсмял се пак страшният човек и я повикал с пръст.
Но девойката, премаляла от страх, рекла:
— Нее, по-добре ми отговори и на другите въпроси, а?
— Давай тогава — съгласил се развеселен страшният човек.
— Защо ти са такива ръцете? — попитала девойката, но не посмяла нищо да
каже за дългите му нокти.
— За да те прегръщам, хубавице, дълго и безкрайно! — отговорил все така
весело страшният човек.
— Защо ти са такива краката? — Не посмяла да му каже, че това са си
копита.
— За да припкам с тях навсякъде, където ми се иска! — изкискал се
страшният човек и затропал с тях по капака на ковчега.
Девойката прехапала устни, започвала да разбира чия пленница е станала. И
попитала с лъчезарна усмивка:
— А ще ми позволиш ли да отида в някоя от другите стаи?
— Защо, хубавице? — зачудил се страшният човек.
— За да си оправя косата — отговорила девойката.
— Направи го тук, няма да гледам — предложил й страшният мъж.
— Срамувам се — признала си девойката и добавила: — А искам да съм винаги
хубава!
— Е, това е чудесно! — разсмял се мъжът и като стиснал края на въжето,
рекъл й: — Отивай, но да не си се опитала да се отвържеш и да бягаш! Ще те
намеря, където и да избягаш, то в тази гора къде ли можеш и да отидеш? Освен да
те изядат вълците…
Момичето благодарило и тръгнало по коридора. Бързо стигнало входната
врата, която си стояла все така открехната, погледнало навън и видяло една коза.
Лежала си пред прага, сигурно и тя се била изгубила и сега най-спокойно си
почивала, без да подозира къде се намира.
Девойката бързо изхлузила въжето от крака си, метнала го на шията на
козата и побягнала в гората. Тичала, тичала между дърветата, докато се изморила
и повече не можела и крачка да направи. Намерила все пак сили в себе си и
прегърнала едно дърво, за да не падне на земята. И тогава чула как кората на
дървото й прошепнала:
— Качи се на мен, качи се, аз ще те скрия от вампира!
Тя протегнала ръце, клоните се свели и така се покачила на дървото. Едва
сега си дала сметка, че в къщата, в ковчега, живеел вампир…
И така, вече на върха на дървото, момичето зачакало утринта.
Но преди да се пукне зората, се чул страховит писък, плясък на криле и
момичето видяло как вампирът се носи над дърветата и го дири. Спотаено между
клоните, то наблюдавало как вампирът обикаля, пищи и крещи, но не успява да го
види.
Тази страхотия продължила, докато пропели третите петли. Тогава вампирът
за последен път прелетял над дърветата и изчезнал, върнал се в своя дом — в
ковчега — да спи.
Момичето се спуснало на земята, коленичило пред дървото, дълго го целувало
със сълзи на очи и му благодаряло за спасението си.
После тръгнало из гората и стигнало до пътя за своето село.
Прибрало се вкъщи, тихичко отворило вратата и чуло как майка й и баща й се
вайкат:
— Поне да бяхме я оженили… — изрекла майката.
— Трябваше да го сторим, да! — изпъшкал бащата и момичето за първи път
видяло, че той трие сълзите си.
Тогава се показало, застанало на прага и рекло:
— Върнах се, мамо и тате, сега си изпълнете обещанието и ме оженете за
Иван!
Майката и бащата се хвърлили към своята дъщеря, дълго я прегръщали и още
същия ден определили кога ще е годежът.
Така девойката успяла да сломи нежеланието на родителите си да я омъжат за
този, когото си била харесала.
А за приключението си с вампира на никого не казала, защото се страхувала
дали пък няма да дойде някоя нощ и да я потърси.
> Историята на людоеда
Имало и едно време смели момци — отчаяни храбреци. Един такъв момък решил
— какво? Ами да краде от човекоядец, от людоед.
Той правилно взел това решение, че този хищен людоед непрекъснато тормозел
хората, ядял наред — и млади, и стари, и децата им. Та те се видели в чудо —
всеки ден идвал людоедът и отнасял някого със себе си, а той пищял, гърчел се,
плачел, та се късал, но нямало отърване, здраво го стискал людоедът и го отнасял
в пещерата си. А този негов дом-пещера бил високо на един връх и никой не смеел
да припари до него. Ни човек, ни животно, ни птица.
Само нашият момък решил и тръгнал.
Вървял що вървял и стигнал до входа на пещерата. От него лъхал зловещ хлад
и ужас. Нашият момък хич не се побоял, а се промъкнал в пещерата и що да види:
злато, сребро, накити. Купища. Започнал да граби, да слага в торбата. Забравил
даже да се оглежда.
И изведнъж усетил, че нещо го сграбчва, после се разнесъл страхотен рев и
момъкът разбрал, че е попаднал в ужасен плен.
Людоедът стискал в едната си ръка човека и го поднесъл до окото си —
хубавичко да го разгледа. Момъкът треперел като лист, от устата на людоеда се
носел зловонен дъх и сякаш вятър просвирвал, когато надавал своя рев.
— От мен ще крадеш! Хе! Та това е нечувано и невиждано! — говорел си сам
людоедът и навлизал навътре в пещерата.
Тук го пъхнал в някакъв съд и рекъл с променен гласец:
— Ей, мила, ела да видиш какво чудо! Вечерята ни дойде на крака!
И тогава се дочул шум от дъното на пещерата и над съда, в който бил
натикан момъкът, се надвесила людоедката. Хубаво го огледала, облизала се и
обявила:
— Чудесна вечеря!
Момъкът разбрал, че му е дошъл краят. Но все пак слушал как се уговаряли
людоедът и людоедката — той да отиде да покани приятелите, а тя да го сготви! Да
направи хубава яхния! Ех, че съдба, да вриш и да кипиш в людоедското гърне…
Можело и тъй да се умира, но не това очаквал юнакът.
Людоедът подвикнал:
— Отивам да събера дружината. Като им разкажа как се домъкна тоя глупак и
как сам се тикна в гърнето ни, ще си умрат от смях — и се разсмял гръмогласно,
людоедката тъничко се изкикотила, а той произнесъл окончателната присъда: — А ти
го сготви хубавичко, вкусничко! Само дрехите му свали, инак той си е готов в
гърнето!
Момъкът разбрал къде е попаднал и какво го очаква. Гърнето на людоедите
било малко по-високо от човешки ръст. Хванал се момъкът с двете ръце за ръба на
гърнето, надигнал се и що да види — людоедката шета пъргаво около огнището.
Запретнала ръкави и весело си тананикала песничка.
Гледал я напрегнато момъкът как почиства огнището и се оглежда, явно
търсела нещо. Изведнъж людоедката прекъснала веселата песничка и ядосана сложила
ръце на кръста си.
— Тоя мой мързеливец, пак изчезна, без да ми донесе дърва!
Ами да, оглеждала се за дърва.
И на юнака бързо му хрумнала отчаяната мисъл да се опита все пак да се
измъкне. И се провикнал с услужлив гласец:
— Госпожо, нека аз да ви събера дърва!
Людоедката първо се стреснала, а после се вторачила в огромното гърне,
откъдето се подавала главата на момъка, и се разсмяла. Сетне се замислила, и тя
си била мързеливичка, и рекла:
— Че щом искаш, щом смяташ и щом можеш да ми помогнеш…
— Искам, мога и с радост ще помогна! — прекъснал я момъкът.
— Гледай ти, за пръв път срещам толкова услужлив мъж, а колко мъже са
минали оттука да знаеш. Чакай да взема да те измъкна от гърнето тогава.
И людоедката, без много да му мисли, хванала с два пръста нещастния си
пленник и го измъкнала от гърнето. Момъкът тупнал на земята и се огледал —
огнището било огромно, нужни били много клони и пънове за огъня, който трябвало
да го свари. И той попитал:
— Ами ще трябва дървата отвън да ги събера, ще ме пуснеш ли?
— Отвън, разбира се, но ти не се прави на хитър, няма да можеш да избягаш!
— заплашила го людоедката и измъкнала яко въже, омотала здраво единия крак на
момъка и му наредила: — Сега върви, събери ми дърва, но хич не си и помисляй да
бягаш.
— Как така ще бягам, аз само ще ви помогна, да не се морите с тежките
пънове! — убедително отвърнал момъкът и излязъл от пещерата.
Тук дърва колкото щеш, събрал един наръч и ги понесъл към огнището, където
щял да бъде хубавичко и вкусничко сготвен на яхния.
Людоедката го гледала с подозрение и заповядала:
— Хайде, по-бързо, че няма време! Всеки момент ще довтасат гостите, а аз
още не съм почнала да те варя!
— Ей сегичка, ей сегичка! — отговорил момъкът и отново се затичал.
Въжето се заплело около невързания му крак, той се спънал и рязко опънал
другия му край. Страшен тътен го оглушил — всички съдове се сгромолясали върху
людоедката, докато тя падала, подкосена от опънатото въже. Гледа момъкът и що да
види — тя лежи по очи и не мърда. Поопънал момъкът въжето — пак не мърда, макар
да го държи и да го стиска.
Тогава момъкът бързо се решил — върнал се вътре. И страх не страх, с
разтреперани от ужас ръце, оплел огромното тяло на людоедката с въжето. Тя първо
не мърдала, но след малко се съвзела, понеже имала гъдел, проклетницата. Момъкът
обаче, цял в пот, я овързвал все по-здраво. Накрая така я оплел, че никога не би
могла да се отвърже!
Е, добре, това го свършил, ами сега какво да прави?
Трябва да я сготви. „Ще опека людоедката — помислил си момъкът доволен. —
Щом мъжът й е толкова гладен, нека я изяде. Откъде ще разбере чие месо яде —
дали е човешко или людоедско?“
И бързичко увил тялото на людоедката с някаква дреха и го проснал пред
огнището.
В този миг пристигнал людоедът с дружината си людоеди.
— Хей, къде си, мила?! — попитал людоедът с весело гласище.
— Ех, че е чудесно, приятелко добра! — изчуруликала людоедката гостенка и
като съзряла тялото пред огнището, плеснала с ръце: — Яя, каква изненада! Туй ще
да е човешкото месце!
Людоедът домакин бързо извадил отнякъде ножове, огромни вилици и ги подал
на приятелите си.
— Сигурно е слязла на долния етаж да вземе вино — рекъл и се облизал, пък
предложил: — Ами ние да почваме, а?
И станало страшно — людоедите размахали ножове, забивали вилиците в тялото
на людоедката. За миг само спрели и избухнали в бурен смях:
— Решила е да ни го сервира жив! Ех, почита тя старите традиции!
И отново с ножовете и с вилиците откъсвали месце и лапали като невидели.
Дочувало се само мляскане и ръмжене.
Накрая останала само главата.
— Нея ще я глътна цяла! — заканил се людоедът домакин и решил да я отвие.
Людоедката гостенка запискала от удоволствие, а неговият приятел людоед само
притискал корема си — преял и вече го болял.
Открил главата людоедът домакин и що да види — изцъклените очи на жена си.
И тримата застинали — едва сега разбрали какво са сторили.
Гостът изхълцал и измърморил:
— Ама беше вкусна пък…
Людоедът домакин изревал от мъка и се затичал навън, да е в мъката си сам,
защото обичал жена си. Но в преддверието — що да види — златото го нямало.
Огледал се и разбрал, че проклетият човек го е обрал.
— Толкова са страшни хората, а аз да не знам — уби жена ми, сервира ми я
за ядене, а после ми отне и златото, събирано цял живот.
Прав бил людоедът, защото само след няколко години хората избили всички
людоеди и сами те започнали да прилагат техните традиции и практикували тяхното
изкуство чрез така наречените войни. Те доста честичко го ползват и до днес…
> Храбрецът и духовете в хана
В късния следобед на един зимен ден пред огромна къща се спрял Боян и
заоглеждал. Бил бедничко облечен, целият му товар се състоял от торбичка,
преметната през рамо.
Взрял се Боян в хубавата къща и цъкал с език, хем от възхищение, хем от
възмущение.
Толкова бил увлечен от разглеждането на къщата, че не видял как до него се
приближила и спряла една старица — превита одве, дълго почуквала с тояжката си,
преди да направи немощна крачка напред.
Щом я съзрял, Боян й рекъл:
— Добра среща, бабо!
Старицата поклатила глава, погледнала Боян:
— Добра да е, синко! Ти ли си този лудият, който иска да се засели в
омагьосания хан? Тъй си разправял в кръчмата ни…
Боян се разсмял и потвърдил:
— Амии, комай съм аз, бабке добра.
Старицата се прекръстила от внезапно обзелото я вълнение и промълвила
сякаш на самата себе си:
— Значи истина, божичко, било!
Така се развълнувала старата жена, че изтървала тояжката, на която се
подпирала, но Боян се навел и й я подал.
А старицата стиснала тояжката и занареждала през плач:
— Не го прави, синко, ако ти е скъп животецът. Послушай старата баба! Млад
си, силен си, не се хаби! Поживей си на белия свят, момко!
— Животът ми е скъп, но аз не съм страхливец! Пък и как такава къща ще
вдигна, като съм толкова беден? — отговорил й Боян.
— Казваш, че си беден, тъй ли, баби? — попитала старицата.
— Нямам си никого и нищо на света. Ей таз торбичка и тояжката са ми цялото
богатство! Та затуй съм решил да се заселя тук! В тази огромна къща! — доверил й
се Боян.
А старицата се разтреперила от страх:
— Синко, замълчи!
— Ама защо?! — недоумявал момъкът. — Вече съвсем се обърках. Старицата
повикала с пръст Боян и му зашепнала тихичко на ухото:
— Ти знаеш ли защо стои пуст и празен този хан?
Боян се разсмял и отговорил прилежно, както се полага, когато се разговаря
с възрастни хора:
— Наговориха ми врели-некипели в кръчмата. Че имало духове, таласъми,
вещици и какво ли не! Бабини деветини! Простотии и дивотии!
Старицата ужасена се отдръпнала, трескаво се закръстила и троснато казала:
— Не са бабини деветини, а самата свята истина са ти казали, момче!
Страхотии-ужасии обитават хана! Туй място е омагьосано, от мен да го знаеш! Аз
съм патила-препатила и всичко вече ми е известно! Който веднъж е влязъл тук,
повече не сме го виждали жив! И знаеш ли защо е така?
— Не знам. Че откъде да знам, аз не съм от този край… — разперил ръце
храбрецът.
Старицата поклатила укорително глава:
— Като не знаеш, ще ти кажа, нали затуй съм дошла… Ханът го построи голям
скъперник. Много лош човек! Всички бяха пропищели от лошотията му. Натрупа много
злато и сребро, но това бяха награбени от хорицата парици! Крадеше от потта им!
Лъжеше ги и ги грабеше! И затуй Бог го наказа! Не можа да го изтърпи да мъчи
людето. И един зимен ден, когато виелицата се извиваше като бясна над селото…
Боян сякаш чу воя на вятъра в онази страховита нощ и как на вратата на
хана се почукало. Момъкът после се кълнеше, че чул гласовете на алчния и жесток
ханджия и на бедната женица, подирила подслон. Разговорът май протекъл ето така:
Сърдит мъжки глас: Кой чука посред нощ?! Брей, мръсни хора!
— Аз съм, баби! Аааз…
— Коя си, каква си? Луда ли си, та си тръгнала посред нощ?!
— Бедна съм старица. За корица хлебец съм дошла и търся покрив, под който
главицата си да приютя!
— А пари?! Пари имаш ли, бабишкеро?!
— Нямам си, синко, нищичко си нямам аз на този свят. Бъди християнин и
човек, смили се над мен, бедната и болната старица!
— Млъкни! И веднага се махни! Не приемам хора без пари!
— Тук на прага ще умра, човечеее!
Мъжкият глас се възвисява мощно, страховито, ужасяващо:
— Умрии! Пукнии! Щом нямаш пари!
— Смили сеее! Моля тее, смили се тиии, мили човечеее!
— Пукниии! Щом нямаш парииии! Пукнииии!
Старицата, с изпълнени със страх очи, прошепнала на Боян:
— И същата нощ дошла Смъртта! На кон, с косата в ръка, хората я видели!
Изтръгнала душата на скъперника ханджия! Дошла Смъртта, ти казвам, и отнела
живота на ханджията скъперник! Душата му не намерила покой на оня свят! И
останала тука! Да пази хана! Сега е тука, вътре!
Боян не вярвал на ушите си:
— Дрън-дрън!
Старицата сграбчила с неочаквана сила с двете си съсухрени и немощни ръце
момъка и го примолила:
— Повярвай ми, юначе! Оттогава вече ничий човешки крак не е стъпвал в
хана.
— Никой?! Ама че страхливци сте, брей! — възкликнал Боян. — Нима е истина
това?!
Старицата го изгледала страшно и рекла:
— Е, имаше, наистина, глупаци, които искаха да влязат и да вземат парите
на стария скъперник, но нито един не се завърна жив. Само един успя да се
измъкне, ама полудя! Броди сега несретникът по улиците и ту кукурига, ту пък
грачи! Полудя си човечецът.
Боян се усмихнал и обяснил:
— Е, мен не ме интересуват парите на стария негодник и скъперник. Аз искам
да живея тук!
Старицата отново се примолила:
— Не го прави, ако искаш да останеш жив! Послушай съвета ми, момче!
Но Боян не се съгласил:
— Нее, ще го направя аз, защото не се страхувам от нищо. Няма сила, която
мен да ме уплаши! Довиждане, бабке добра! И ти благодаря за добрите думи! Няма
да ги забравя никога!
И бутнал вратата на хана храбрецът.
Остър звук разцепил тишината.
Тъй момъкът изчезнал зад вратата, а зад него старицата се кръстела
отчаяно, свлякла се на колене и се молела на Бога жарко.
Като влязъл в запустелия хан, Боян се озовал в полутъмно помещение. Още ни
бил се огледал и дочул някакво съскане, последвано от стон, който пък преминал в
зловещ смях, а най-накрая се отронил нечий отчаян вик. Все едно на човек, на
когото изтръгват душата.
Боян слушал спокойно и когато отново настъпила тишина, изрекъл:
— Охо, че то тука има май доста обитатели! И някои се държат твърде
невъзпитано! Вместо да ме посрещнете на прага, вие се криете! И защо така, скъпи
приятели? Какво правите — хапете ли се, щипете ли се или се подритвате, а?
Ужасните звуци отново се чули, но сега нараснали, превърнали се в мощен
вой, за да секнат неочаквано. Настъпила пак тишина.
Но в мрака останали да проблясват само две ярки точици. Боян се обърнал
към тях:
— Ха, а ти пък кой си? Бухал мъдър ли си ти, или си светулчица добра?!
Изведнъж двете точици стремително се втурнали срещу храбреца и закръжали
около него. Зазвучала някаква странна музика, която зашеметявала.
Боян се опитвал да проследи двете точици, но безуспешно и не му оставало
нищо друго, освен да се върти в кръг. Накрая спрял и попитал:
— Е, добре де, щом ще си играем, кажи поне какво си ти? Звяр ли си или
птица, човек ли си или насекомо? Или дух си, а, кажи!
Отново прозвучала странната смесица от хорово съскане, стонове, смехове,
плачове и ужасни крясъци, от които би настръхнала кожата на всеки.
Те стихнали така неочаквано, както били започнали, и тогава Боян изрекъл
огорчен:
— Не искаш май да сме приятели, а, странно същество?!
Изведнъж мракът станал напълно непрогледен, двете ярки точици изчезнали,
вече не кръжали, все едно били погълнати от черната, зловеща тъмнина.
Тогава нещо връхлетяло върху Боян. Чували се в непрогледния мрак само
звуците от борбата и гласът на момъка:
— Аа! Постъпи подло!
— Ох! Нападна ме в гръб!
— И драскаш, а! Не по лицето, не!
— Ах тии! Ще те спипам аз, почакай само!
— Ох!
И отново в мрака започнала борбата, а тя била отчаяна, жестока, водела се
с всички сили.
Накрая се чул яростен, пронизителен писък.
Мракът постепенно се разстлал — първо се появила една светла точица, която
постепенно се разраствала и накрая помещението се изпълнило с необикновена
червена светлина.
И чак тогава Боян видял с кого се е борил — огромна черна котка!
— И какво си ти? — попитал той, без да я изпуска от ръцете си.
— Аз съм черната котка. Наричам се Хасама. Мяу! — проговорило животното.
— И защо се нахвърли така върху мен, Хасама? — попитал съвсем приятелски
храбрецът.
— Защото си посмял да влезеш в това омагьосано място. Мяу! Нямаш право,
нещастнико! Мяу! — изсъскала котката Хасама и направила пореден отчаян опит да
се освободи, но момъкът здраво я държал и продължил да пита:
— И защо да нямам право? Решил съм тука да си поживея.
Сега котката Хасама се разтреперила от ужас, засъскала и рекла ядосано:
— Ти си луд, човече! Мяу! Няма да ти бъде позволено! Мяу!
В отговор Боян се разсмял:
— Аз пък няма никого да питам — и добавил, — след като къщата на никого не
принадлежи, защо пък да не стане моя?
Котката Хасама въздъхнала и зловещо-тържествено изрекла:
— Този хан е владение на най-страшните и най-велики, най-злите и най-тъмни
сили на земята! Мяу!
Боян само присвил очи и подпитал:
— И кои са тези сили, котчице добра, мъдра ми Хасама?
Котката вирнала горделиво, но и уплашено глава:
— Не мога да ти кажа. Мяу! Единственото, което мога да те помоля, е да ме
освободиш! Мяу! — Сетне зашепнала задъхано: — И бягай бързо оттук! Мяу! Ако
искаш да останеш жив! Мяу!
Боян не се предавал:
— Казах ти, че няма да го направя.
Сега вече котката чудовище Хасама побесняла и изкрещяла:
— Тогава умри! Мяу! — изтръгнала се от ръцете на момъка и се извърнала към
врага си.
Наченала се страховита битка. Хасама полетяла с острите си нокти срещу
Боян. Двамата се вкопчили един в друг, скоро се озовали на пода. Но и тук
битката продължила — все така свирепа, все така жестока… Докато се биели човекът
и огромната котка чудовище, звучал див кикот, носели се плачове, някой шепнел
нещо неразбираемо, но страховито, просветвали светкавици.
Накрая Боян спипал здраво Хасама за опашката и се надигнал от пода.
— А сега какво ще кажеш, Хасама?!
Котката изплакала жалостиво:
— Мяу! Веднага ме пусни! Мяу! Моля ти се! Мяу!
Момъкът обаче обявил:
— Нее, ти тук ще си останеш и мишките в хана ще ловиш!
Котката отново побесняла и се разкрещяла:
— Какви ти мишки?! Мяу! Та аз съм Великата черна котка Хасама! Мяу! Аз
мишки не ловя, а единствено хора като теб! Мяу!
Момъкът само се разсмял и отвърнал:
— Е, ще ти се наложи да попромениш малко навиците си, инак всеки ден и час
ще се преборваме, както днес. Ясно?!
— Никак дори! Мяу! Хасама мишки не лови! Мяу! — троснала се котката.
— Ще лови, ще лови и още как! А сега ще те позавържа, докато се преборя с
другите ти приятели — обитатели на хана! Абе вие тука май сте като в дядовата
ръкавичка! Много животинки сте се насъбрали, ей!
Момъкът завързал здраво Хасама и даже й се поклонил.
— Извинявай, Хасама! Но така, вързаничка, ще си постоиш, докато поразчистя
къщата! Ами да, скоро ще попривърша. А сега смятам първо да си подремна, че съм
много уморен.
Заоглеждал се момъкът и обяснявал на своята пленничка:
— Знаеш ли колко път съм извървял днес?
И като не видял нищо подходящо, на което да си легне, попитал:
— Има ли тука някакво легло, Хасама?
Котката се разтресла от страх:
— Има. Мяу! Но не ти препоръчвам да го ползваш, ако искаш да останеш жив!
Мяу!
— Че защо пък? — учудил се храбрецът.
Хасама бясно изфучала:
— Ще видиш! Мяу! Ще разбереш! Мяу! Ще умреш! Мяу!
Боян пипнешком се приближил до огромен креват и го заопипвал:
— Охо! Добре е нанкал дъртият скъперник!
Радвал се на леглото, защото бедният момък никога не бил виждал такова
през живота си:

— О, ами че то е пухено! А това направо си е чудесно, нали?! Ей, Хасама!
Ама леглото е прекрасно! Мекоо!
А котката Хасама само пищяла ужасена:
— Сега ще видиш! Мяу! Сега ще разбереш! Мяу! Сега ще умреш! Мяуу!
— Престани с глупостите си, Хасама! Писна ми от теб! — обявил Боян и се
проснал на леглото. От пухеното легло се чул гласът му: — Ей че е хубаво тука!
Как само ще захъркам сладко-сладко!
Изведнъж леглото започнало бавно да се върти.
Боян усетил и учудено извикал:
— Ха, че то това легло се въртяло! Добре! Благодаря, който и да си ти —
върти, върти! А аз ще спя!
Леглото сякаш го чуло и започнало още по-бързо да се върти.
— Ехей, Хасамаа! Ама то било чудесно това легло! Ей ти, дето въртиш
леглото, давай по-чевръсто! По-бързо! Давай! Давай!
Леглото рязко спряло да се върти.
В тъмното пак се разнесъл гласът на Боян:
— Добре де, щом не искаш повече, не ме върти. Сигурно се умори? Е, и така
съм си добре! Лека нощ, който и да си ти!
Известно време царувала тишина, чувало се само дишането на Боян. Но
изведнъж леглото се надигнало на една страна.
Боян с огромно усилие се задържал да не падне на пода и завикал:
— Ей, ей, ама така не ми харесва! Ами че аз ще падна! Внимавай, ей!!!
Храбрецът тупнал на пода. Надигнал се и навил ръкавите на окърпената си
ризата. Даже не бил сърдит, а развеселен рекъл:
— Е, може и така да си играем.
И Боян скочил отново в леглото, което пак било в хоризонтално положение,
както обикновено си стоят леглата.
— Е, сега вече смятам да поспя!
В тишината се чуло как мощно захъркал. Но изведнъж избухнал зловещ смях.
Боян тъкмо бил задрямал, отворил очи и махнал недоволно с ръка:
— Ммм! По-тихо, по-тихо! Тъкмо бях заспал!
Смехът ехтял все по-зловещо, толкова бил силен, че от него зазвънтели
стъклата на прозорците, даже подът затреперил… Боян се надигнал в леглото, дълго
трил сънено очи и попитал:
— Кажи за какво се смееш, та да се посмея и аз с теб?
Тогава смехът пък секнал.
— Е, сега вече ще мога май и да поспя. Щом млъкна най-сетне! — въздъхнал
храбрецът, отпуснал се на пухеното легло и заровил лице във възглавницата.
Отново захъркал. Но сега пък изведнъж избухнал плач. Ама плач — истинско реване,
някой ли, нещо ли — плачело та се късало…
— Ха, сега пък плачеш?! Ами щом ти харесва така — поплачи си! Пък като ти
мине, ще си попеем, а? И хорце можем да тропнем, а! — подвикнал Боян, за да
заглуши оглушителния рев.
Тогава плачът неочаквано секнал. Боян поизчакал и измърморил, като се
отпуснал отново в леглото:
— Е, добре, добре… Сега вече ще поспим, а, странни същества? Нали така?
Отговорът, който последвал, бил зловещ кикот.
Нещо ставало в тъмното, храбрецът от ужас си говорел сам:
— А, нещо се стовари върху ми.
— Не мога да си мръдна ръката.
— И краката си не мога да повдигна, все едно са вързани.
— Нещо затуля и очите ми!…
— Нима ме ослепихте?!
Зловещият кикот се усилил, изпълнил стаята, просветнали светкавици, чули
се тътнежи. Сякаш нещо страшно, непонятно се явило и налагало своята ужасна
власт.
В редките мигове на тишина се чувал задъханият глас на Боян:
— Значи ме оковахте с нещо, ама не мога да разбера какво е. Някакви
невидими вериги!!! Кажете ми сега какво желаете, че най-сетне трябва и да поспя!
Кикотът се усилил, за да стихне изведнъж. И се чул нечий мощен глас:
— СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ!
Боян отвърнал:
— Е, не съм съгласен! Какво съм ви сторил, зли и невидими сили?
Кикот. Отговорът бил залп от зловещ кикот — все едно всички вещици на
света се били събрали и виели от сладост и радост. Пак прозвучал мощният, като
че ли неземен глас:
— СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ!
Тогава в тъмнината се разнесъл гласът на Боян:
— Е, на мен пък ми писна!
Боян започнал да полага невероятни усилия да се освободи. Чувало се само
как нещо пука.
Изведнъж момъкът извикал в непрогледния мрак:
— Оооп! Уууспях!
Кикотът, плачът и смеховете зазвучали заедно, все едно адът се продънил и
вече бил тук, на земята, в хана. Боян успял да се изправи, а на гърба му било
леглото, като раница. Затова започнал бавно и с огромно усилие да се опитва да
се освободи от него, изтласкал го от гърба си и леглото паднало на пода.
Боян го сритал и рекъл:
— Ех, ще ви опитомя аз, зли сили, няма как да се спасите! Пък сега мога и
на пода да се метна. Колко съм спал на голата земя. Там най-сладко се спи, от
мен да знаете, ей!
Храбрецът се проснал на пода и сладко захъркал. Когато се събудил, дълго
търкал очи и си говорел:
— Отдавна трябва да е съмнало! Ама тука е такава тъмница, направо те хваща
мързелът.
Станал и си рекъл:
— Първо да позакуся нещичко, пък после — денят е пред мен. Ще поразчистя
боклуците оттука! Ще стане хан за чудо и приказ! Ха да видим какво е останало в
торбичката! Какво ли пък може и да има? Малко хлебец. Сух! И малко сиренце. И то
сухо!
Докато момъкът тършувал в торбичката си, зад него се плъзнало някакво
странно същество. Било досущ като куче, но с човешка глава. Съществото се
движело на четири крака и пристъпвало безшумно към гърба на храбреца. Той не го
забелязал и сладичко-сладичко си хапвал. Съществото се хвърлило върху гърба му и
впило зъби във врата на бедния момък. Боян от изненада само изохкал:
— Ох!
Последвало ръмжене и див човешки глас заповядал:
— Мълчи! Аауу!
Боян все пак успял да пошепне изненадан:
— Какво си ти?
— Кучето вампир съм аз, името ми е Балван. Аауу! Потърпи, след миг ще
изпия кръвчицата ти! Аауу!
Боян усещал как вампирът смуче от кръвта му, но все пак рекъл:
— Не!
Но кучето вампир го срязало:
— Млъкни! Търпи! Аауу! Никой досега не се е спасил от кучето вампир
Балван. Аауу!
А Боян попитал:
— Значи си вампир, а!
— Както искаш ме наричай! Аауу! — отговорило странното същество, куче с
човешка глава, и отново забило окървавената си муцуна във врата на момъка.
Боян се отпуснал назад и притиснал с цялото си тяло Балван.
Разгоряла се яростна борба между храбреца и кучето с човешка глава.
Вампирът обикалял около Боян и дебнел как да го захапе, но момъкът го следял и
се защитавал.
Накрая победил Боян и уловил кучето човек Балван:
— Сега ще те вържа и ще те поставя до Хасама.
Балван запищял с човешки глас, но виел и като куче:
— Ръцете долу, нещастнико! Ааууу!
Храбрецът преспокойно рекъл:
— Хайде, хайде, помълчи, докато те вържа, пък после си говори колкото си
щеш!
Кучето вампир все по-страшно виело, огъвало се, опитвало се да захапе
момъка и крещяло с човешки злобен глас:
— Ще умреш! — А крясъкът му завършвал с протяжен вълчи вой: — Ааууу!
Боян пък най-спокойно му говорел:
— Има да чакаш ти мойта смърт! И недей да хапеш! Ама че си! Ха така! Готов
си! Сега можеш да ми мърмориш, докато си похапвам!
Храбрецът отново приседнал на пода, бръкнал в торбичката и докато сладко-
сладко си похапвал, попитал звяра получовек-полукуче:
— Хайде де, кажи, що за куче си ми ти и откъде се появи?
Странното животно си признало:
— Кучето вампир съм аз, Балван. Аауу! Храня се с човешка кръв! Аауу!
Боян преглътнал сухия си залък и попитал:
— И защо правиш това, Балване?
Кучето вампир отговорило:
— Всички вампири така живеят. Аауу!
Гледал странното животно Боян, поклащал глава, не забравял да похапва и
най накрай попитал:
— И на много ли хорица си изпил кръвчицата?
Усмивка озарило човешкото лице на кучето:
— Всяка нощ умира по един човек. Аауу!
— Брей, че си лошо същество! — възкликнал момъкът и продължил да разпитва
пленника: — Добре, Балван, а преди да станеш вампир, какво си бил?
— Бях човек! Като теб! Аауу! — отвърнало тъжно кучето вампир.
— И защо така се случи с теб? Наказан ли си, що ли? — недоумявал храбрецът
и наострил слух.
Кучето вампир помълчало, посумтяло и накрая си признало:
— Защото бях лош човек — лъжех и крадях. Аауу! Бях слуга на ханджията.
Аауу! Не помагах на бедните и нещастни хора. Аауу! Изритвах от хана бедняците!
Аауу! На пияните пък пребърквах джобовете! Аауу! — И едри сълзи се заронили от
човешкото лице на кучето вампир!
— И всички лоши хора ли стават вампири бе, Балване? — продължил да пита
Боян.
Плененото и здраво вързано животно отвърнало:
— Всички! Аауу! И след смъртта си са наказани, такива като нас. Аауу!
Сега обаче юнакът не се съгласил, даже се възмутил:
— Но аз съм добър човек, върху мен защо се нахвърли?!
Кучето вампир със сетни сили се опитало да се освободи, не успяло и
креснало:
— Защото искаш да отнемеш нашия дом! Аауу!
Боян тутакси възразил:
— Не е вярно! Има място за всички ни! Я колко голям е ханът!
Кучето вампир заскимтяло от ужас и удоволствие едновременно, даже се
разсмяло и завикало, завило:
— Ти да живееш тука с нас?! Ама знаеш ли какво те чака! Аауу!
Боян лапнал последния сух залък и отвърнал на кучето вампир:
— Ти мен не ме мисли, кажи теб какво те чака? Все така ли ще си вампир,
Балване?
Сега за първи път кучето вампир заговорило с тъжен глас:
— Предсказано ми е, че ако бъда победен, както стана, ще се превърна в
добро куче! Бауу! Още един живот ще трябва да изживея и отново ще стана човек!
Бау! Е, дотук успя да се спасиш, ама сега бързо, веднага бягай! Бауу! Търчи, ако
искаш да се спасиш, добри човече! Бауу!
Храбрецът станал и се заоглеждал, докато говорел на пленника си:
— Няма да бягам, днес ще разчиствам. Решил съм от утре да отворя вратите
на хана! Тук ще намират подслон пътници, нещастници и всеки, който на вратите ми
потропа, даже и да не може да плати!
Кучето вампир сякаш полудяло, замятало се и завило:
— Аауу! Ще умреш, нещастнико! Бауу!
Намесила се и котката Хасама, тя пък запискала:
— Мяууу! Ще си отидеш млад и зелен! Мяууу!
Боян им отговорил:
— Дърдорете колкото си щете!
Отворил храбрецът капаците на единия прозорец и в стаята нахлула светлина.
Отворил капаците и на другия прозорец и в стаята станало толкова светло, че
зажумял:
— Оо, ами то било вече обед! Сега да наклада огъня и да закъкри котлето! И
всичко да измия, да изчистя пода, че то наоколо е потънало в прах и дебели
паяжини! А вие, приятели мои — обърнал се към двамата си пленници, — почивайте
си, кротувайте, пък сетне ще видим!
И си подсвирквал момъкът, и си тананикал, влизал, излизал, работата
закипяла. Напълнил котела с вода и заоглеждал огнището — от много години в него
не се е палил огън. Решил да го огледа и отвътре, навел се и проврял глава. Но
бързо се отдръпнал, понеже нещо в комина полетяло към него и паднало в огнището.
Проечал див кикот. Стреснат, Боян си рекъл:
— Нещо падна! Да не би птички да са свили гнездо в комина, а? И какво е
това? Птиченце ли си ти, кажи ми!
Навел се, поровил в пепелта и пръстите му напипали нещото. Първо не
разбрал какво е, но като се вгледал, установил:
— Ха, ръка! Човешка! Как ли е попаднала тук?!
На мига още нещо тупнало в огнището.
Боян отново се привел, вдигнал го, но тутакси го хвърлил:
— Сега пък крак! Кой негодник е разпарчетосал така човека?
И пак нещо тупнало в огнището.
Боян пак се навел да огледа. Сега нещото било закръглено. Хванал го той с
две ръце, вгледал се в това, което държал, и се провикнал:
— Ха! Ето я и главата на човека!
И пак нещо тупнало, но сега изкънтяло огнището. Значи поредното нещо било
голямо. Момъкът се взрял и извикал:
— Сега пък тялото на нещастника! Брей!
Така храбрецът се оказал сам с мъртвец на парчета.
Двамата му пленници — кучето вампир Балван и котката Хасама, мълчали
ужасени.
И какво да стори момъкът?
Започнал да подрежда частите на мъртвото човешко тяло. Първо поставил
главата, до нея тялото, а под него краката, отстрани наместил двете отрязани
ръце. Огледал ги и си казал:
— Боже мили, та това е цял човек! Да можех някак си да слепя частите и да
му вдъхна пак живот!
Тъкмо изрекъл тези думи и избухнал страшен смях, проблеснали светкавици, в
стаята ту притъмнявало, ту просветвало. Пред очите на изумения юначага частите
от човешкото тяло започнали да се надигат една по една. Първо във въздуха се
издигнала главата и застинала на височината на човешки ръст. Стояла си така във
въздуха, не мърдала. От кухините на очите избликнала светлина. Сетне на тяхно
място се появили две очи. Да, живи, човешки очи. Голият череп лека-полека
обрасъл с коса, а по костите се появила плът, даже била с набола червеникава
брада!
И така — една човешка глава без тяло висяла във въздуха. А устата дори се
отворила за прозявка.
После от пода се надигнало тялото. Било наистина смразяваща гледка: нямало
ни крака, ни ръце, те си лежали на пода. Тялото застанало под главата и
проблеснала синкава светкавица, проехтял гръм, просветнало и веднага се
стъмнило.
След дълъг, ужасен миг Боян съгледал, че главата и тялото са слепени. Така
висели във въздуха глава с тяло, на около метър от земята. Висели и не мърдали.
Но това било само за момент. Защото момъкът вече виждал как от пода се
надига единият крак, левият, и бавно се понася към тялото. Последвал го и
десният крак.
Отново заечали гръмотевици, просветнали синкави светкавици и когато
настъпила тишина, пред Боян стояло едно тяло, досущ като живо, само дето си
нямало ръце.
Но сега и те полетели една по една и скоро човекът си имал всичко. Колкото
и да го оглеждал Боян, не виждал никаква липса — имал си нос, вежди, даже обувки
на краката.
Оживелият мъртвец първо извърнал глава наляво, после надясно. Сетне плавно
вдигнал дясната си ръка и опипал с нея лицето си. После оживелият мъртвец
преместил единия си крак, последвал го другият и направил крачка напред, крачка
встрани, все едно се учел да ходи отново.
Храбрецът се обадил:
— Ето те и теб! Готов си, цял-целеничък си, приятелю! И кой така те беше
разпарчетосал, драгий?
Оживелият мъртвец произнесъл с дрезгав глас:
— Аз оживях, но ти, глупако, ще трябва да умреш! Смърт!
Момъкът отстъпил крачка назад и учудено попитал:
— Защо така?
Прозвучал смях и последвал зловещият отговор:
— Такова бе условието — аз получавам живот, ако ти умреш! Смърт! Или ти,
или аз! Смърт! Какво избираш, а? Смърт! Ха-ха-ха!
Юнакът отстъпил още една крачка назад от развилнелия се оживял мъртвец и
отговорил простичко:
— Избирам и двамата да сме живи-живенички! Че тъй хубав е светът! Но
оживелият мъртвец изкрещял злобно:
— Неее! Смърт! Един от нас трябва да умре! Смърт! И това си ти!!! Смърт!
Ха-ха-ха!
Оживелият мъртвец протегнал двете си ръце и се опитал да се вкопчи във
врата на Боян, без да спира да крещи:
— Смърт! Смърт! Смърт!
Сега вече момъкът наистина се изплашил, а и колко ужасна била вонята,
която бълвал неговият преследвач! Вонял на труп!
Боян заотстъпвал назад, усетил да опира гръб на стената и разбрал, че
повече няма накъде. Ще трябва да се бори с оживелия мъртвец, въпреки зловонието.
И тъкмо свил юмруци, подготвил се да се оттласне от стената и да се втурне
напред, когато усетил около тялото си две ръце.
Но това не били ръцете на оживелия мъртвец, не!
Нечии други ръце се проврели през стената, държали вериги и за миг го
оковали.
Боян се опитал да се освободи, но веригите здраво притискали тялото му към
стената, били дебели колкото китката на ръката му.
А оживелият мъртвец пристъпвал срещу момъка и ухилен му заявил зловещо:
— Сега си мой пленник навеки! Смърт! Ще те душа бавно, за да изпиташ най-
голямата мъка на света! Смърт!
Боян все пак намерил сили да изрече:
— Не!
Оживелият мъртвец не му обърнал никакво внимание и вече аха да докосне с
двете си вонящи ръце шията на момъка.
Какво му оставало на Боян, освен да се опита със сетни сили да се спаси?
Така и сторил. Дали страхът, дали ужасът, дали адската воня му дали сили, но
успял да се изтръгне от веригите, приковали го към стената. Тъкмо навреме,
защото оживелият мъртвец вече сграбчвал гърлото му и крещял:
— Няма да се спасиш от Смъртта, нямааа!
Щом строшил веригите, Боян приклекнал, промушил се под протегнатите ръце
на оживелия мъртвец и отстъпил на метър встрани, като рекъл:
— Не, ама да! Сега какво ще кажеш, а?
Отговор не последвал, защото оживелият мъртвец рухнал на земята, издигнал
ръце и започнал да хленчи:
— Нима ще ме убиеш? Значи аз ще трябва да умра? Ох, горко ми, ох!
Храбрецът побързал да го успокои:
— Не. Няма да те убивам. Искам да те спася.
Оживелият мъртвец все така издигал пред лицето си двете си ръце и се
жалвал ужасен:
— Не! Не ти вярвам! Нее!
Тогава Боян му рекъл:
— Стани и си ходи! А ако искаш, остани!
Оживелият мъртвец отпуснал ръцете си и бавно се надигнал от пода, изправял
се с мъка, но успял. И тъкмо стъпил на краката си — отново глухи тътнежи
разтърсили хана, просветнали светкавици с жълт и синкав пламък, заечали смехове,
плачове и ридания се понесли. Сякаш адът се срутил и се настанил в хана…
Нооо — както започнали, така и спрели.
А оживелият мъртвец се усмихвал смутено, опипвал лицето, ръцете, краката
си. И удивен закрещял:
— Жив! Жив съм! Оживях!
Навел глава, паднал на колене пред храбреца и зацелувал краката му:
— Благодаря ти, Бояне! Няма никога да го забравя! — И попитал умолително:
— А сега мога ли да си вървя?!
— Върви, човече, върви! — Но се замислил и на свой ред попитал: — Но има
ли къде да идеш? Имаш ли си дом?
Докато се изправял, човекът заговорил бързо-бързо:
— Имам дом, жена любима и дечица сладки — три! Две момчета и едно момиче!
— Добре, добре, значи си щастливец… — усмихнал се момъкът и не се стърпял:
— А какво се случи с теб, добри човече?! Защо бе така разпарчетосан?
Човекът закрил с ръце лицето си, постоял така и заразказвал с разтреперан
от вълнение глас:
— Заслужил съм си го, едва сега разбрах! С много труд и пот натрупах пари,
но не бяха честни! Ако някой от моите слуги изработеше пет пари, аз му давах
една или половинка! Другото го присвоявах! Затуй бях наказан да съм мъртвец на
части! Сега вече знам, че трудът на хората не трябва да се ограбва! Потеглям към
дома си, ако имаш път, каня те да ми погостуваш! Живея в града. На чаршията
търси Манол, търговеца на стомни и съдини!
И човекът смешно се затичал, само се чуло как треснал вратата на хана зад
гърба си. Тичал, все едно летял към любимата съпруга и трите си деца.
А Боян се заоглеждал и рекъл:
— И така следва голямото чистене! Предполагам изненадите попривършиха, а,
Хасама?
Но котката проплакала:
— Мяуууу! Най-страшното предстоииии! Мяуууу! Бягай, Бояне! Мяуууу!
Боян се притеснил и попитал кучето вампир:
— Ама така ли е, Балване?
— Бауу! Идва страшното, идваа! Веднага изчезни! Бауууу! Бягай! Бауу! —
потвърдил Балван.
На мига просветнала светкавица, подът се разтресъл, извила се вихрушка в
стаята, сякаш леденият северен вятър задухал.
И се чул глас, който приличал на топовен гръм:
— Падни на колене, нещастнико! Казах!
Боян едва се удържал на краката от силния вятър, но успял да изрече едно:
— Не!
Отново се разнесъл гласът, подобен на топовен гръм:
— Искаш ли да живееш?! Казах!
Боян едва се удържал прав, вихри се виели край него, увивали се около
тялото му, но съумял да отговори, надвиквайки ги:
— Разбира се, че искам, имах си хас! Но кой си ти?
Последвал смях, все едно в стаята започнали да падат гюлета:
— Аз съм духът на хана! Трепери! Казах!
— Ами! — изрепчил се храбрецът, макар че вихрушката вече го издигала сякаш
на раменете си.
Последвала нова заповед от гръмовния глас:
— На колене! Казах!
Сега вече Боян отговорил непочтително, грубо и просто:
— Изчезни!
Духът се разлютил:
— Млъкни! Казах! Решавам ти да си ми роб за вечни времена! Казах! Само
това може да те спаси! Казах! Инак ще умреш! Казах! Съгласен ли си, момко, да си
ми роб? Казах!
Юнакът не се забавил с отговора си:
— Не!
— Тогава умри!!! Казах! — изревал духът и проблеснали светкавици безброй,
подът затреперил и сякаш аха, ще се разтвори земята и ще го погълне или от
зейналата й паст ще изскочат таласъмите…
Боян се озъртал объркан и ужасе`н.
Върху него започнали да се стоварват удари от невидим враг. Настъпил
непрогледен мрак, чували се само стенания, пъшкане, охкане, ужасени викове.
Изведнъж храбрецът закрещял:
— Пипнах ли те, а?! Пипнах те, каквото и да си ти!
Постепенно мракът започнал да се отдръпва и Боян съзрял, че държи едно
доста странно същество. То било с тяло на човек, но с главата на козел. Косата
му била огненочервена, а отстрани чудноватата му глава била увенчана с две
рогца.
— И какво си ти? — попитал момъкът, без да изпуска доскорошния си върл
враг.
Сега гласът на съществото не бил гръмовен, а шептял почти по човешки:
— Духът на хана. Бях. Но ти ме победи! И сега ще трябва да се махам оттук,
ако ми подариш живота! Моля те, смили се над мен! Позволи ми да се махна!
Боян все така здраво стискал чудноватото същество, но му казал благо:
— Защо? Остани си тук!
Духът помръднал двете си рогца и изпъшкал:
— Не мога! Казах!
— Вярно, малко си странен на вид, но все пак смятам, че можем да се
сприятелим! — рекъл Боян и му се усмихнал съвсем приятелски и дружелюбно.
Но странният полукозел-получовек бил непреклонен:
— Един дух не може да има за приятел човешко същество. Нашата задача е да
плашим хората! До смърт! Казах!
Боян предложил:
— А ти пък престани! Вместо да ги плашиш, просто се сприятелявай с тях!
Съществото отново поклатило двете си рогца:
— Няма как да стане, не! Ще отида да търся друго прокълнато място нейде по
света! — и вперило молещи очи в момъка. — А ще ме освободиш ли, човече? Казах!
Боян отпуснал ръце и пуснал странното същество:
— Ами да! Върви си по живо, по здраво!
Духът първо се заоглеждал недоверчиво, после хукнал.
Изведнъж стаята пак потънала в тъмнина, но на светлината на светкавиците
храбрецът видял как духът се преобразил — превърнал се в славей.
Щом тъмнината внезапно изчезнала, Боян видял на рамото си птичка —
славеят. Докоснал го невярващо с върха на пръстите си и възкликнал:
— Ей! Ама ти стана птичка! А беше дух с рогца!…
Славеят разперил крилца, но не литнал, а гордо рекъл с човешки глас:
— Преобразих се!
Боян не смеел да пипне птичката, извърнал глава към рамото си, гледал я и
попитал:
— Ей, но какво се случи?!
Славеят се усмихнал щастливо. Виждали ли сте как се усмихват славеите? Те
имат най-очарователната усмивка на света… И рекъл усмихнатият славей:
— Магията изгуби своята зловеща сила! Сега ще съм пойна птичка за цял един
живот!
— Но защо си бил превърнат в дух на хана?! — недоумявал Боян. Отговорът,
който последвал, го ударил като брадва по главата:
— Аз бях страховитият стопанин на хана! Скъперникът зловещ! Натрупах
купища пари, но те бяха покрити със сълзи! Сега ще живея като волна птичка! Само
ще си пея! Ден и нощ! Ще развеселявам хората! Няма да мисля за пари!
Боян предложил на птичката:
— Свий гнездо в хана! Остани при мен, сладкопойна птичке!
Славеят се разплакал. Виждали ли сте как плачат славеите? Те имат най-
горчивите сълзи…
Все пак обляният в сълзи славей успял тихичко да промълви:
— Добре.
Боян засиял:
— Оставаш, значи! От мен, обещавам ти, винаги ще получаваш трохички! —
заоглеждал се отново и бодро-бодро си рекъл: — Е, наистина е време да се заема с
работа!
Но пак не успял да се захване с разчистването на потъналата в прах и
паяжини стая. Този път пък рухнала една от вътрешните стени на хана и на пода се
посипал дъжд от жълтици. Сякаш слънцето дошло на гости — цялата стая сияела във
вълшебния цвят на златото!
— Яаа, колко жълтици! Това ще да е златото на скъперника! Ах, колко злато
бил събрал, проклетият негодник!!!
И затанцувал юнакът от радост — та той в живота си никога не бил докосвал
жълтица… Пълнел шепите си със злато и ги пускал върху купчината, а те звънтели
радостно, весело, щастливо. И си бъбрел:
— Толкова добрини ще мога да сторя с тези пари!
Едва когато чул гласовете на своите пленници, се сетил, че не е сам:
Хасама замяукала:
— Злато! Мяуууу!
Кучето заджавкало:
— Много! Бауууу!
И тогава чули как славеят тъжно казал:
— Това е моето имане! Него трупах толкова години!…
След броени дни целият хан блестял от чистота. Боян седял на трикракото
столче до огнището, в което горял весел огън.
Изведнъж се разнесъл лаят на Балван. Боян подвикнал:
— Хей, Балване! Какво има?
Кучето му отговорило веднага:
— Аууу! Бауууу! Някаква нещастна и вонлива старица напира да влезе,
господарю мой! Вонииии!
— Пусни я да влезе! — заповядал момъкът.
Последвал ожесточен лай и кучето закрещяло:
— Но тя е просякиня, господарю, нека я прогоня! Бау!
Боян пак подвикнал, сега вече строго:
— Казах ти, Балване, пусни я! — и чул кучето пазач да говори:
— Влизай тогава, бабичко! Избърши си първо краката!
На вратата се чуло боязливо почукване и Боян извикал:
— Заповядай! Влизай, който и да си ти! Всеки е добре дошъл в моя хан!
Влязла старицата, същата, която го убеждавала и му се молела да не
пристъпва прага на хана. Боян скокнал, хванал двете й ръце и я повел, помогнал й
да седне на миндера.
— Добре дошла, бабче! Заповядай в моя дом! Аз, както виждаш, се нанесох!
Старицата въздъхнала и рекла:
— Значи, успя да се пребориш със злите черни сили!
— Ами успях, бабке добра! Сега ми кажи жадна ли си, гладна ли си?
Старицата се прекръстила и през плач занареждала:
— И гладна съм, и жадна съм, и нямам покрив над главата си! Нямам, да си
призная честно, и пари!
Боян плеснал радостно с ръце:
— Значи, ще си останеш ти при мен! Този дом ще бъде и твой, разполагай се!
Пък аз сега ще поприготвя туй-онуй! — И тъкмо да отърчи при огнището, чул
котката Хасама възмутено да изрича:
— Мяу! Не! Не можеш да приемаш в хана всякакви пропаднали същества!
Боян се възмутил и строго й заръчал:
— Оо, я млъкни, Хасама! И ми помогни да приготвим храница за добрата
старица!
И се защурал насам-натам Боян, приготвял ядене за гостенката си, а в
краката му се мотаела Хасама.
Ето че храната била готова и домакинът поставил на масичка до миндера две
чинии с резен хляб.
— Заповядай, мила бабке!
В същия миг избухнал пламък, после стаята потънала в непрогледен, черен,
страшен мрак. Почти веднага започнало да просветлява и… О, чудо! На миндера
вместо старицата седяла хубавица!
— Брей, че чудо! Старицата се превърна в прекрасна девойка! — успял да
изрече момъкът и много се смутил, не снемал поглед от нея, а тя била чудно
красива…
Стреснал го гласът й, който напомнял камбанка:
— Да, това съм аз. Омагьосана бях да бъда старица, докато се намери добър
човек, който да ме нахрани и подслони! Благодаря ти, Бояне! Ти извърши подвиг!
— Ами, ами… — свел глава срамежливо храбрецът и си признал: — Аз винаги
съм знаел, че човек трябва да е добър към другите и да не отстъпва никога на
лошите!
Котката радостно закрещяла, даже затанцувала:
— Мяу! Господарят си намери добра и чудно красива стопанка! Мяу!
А славеят нежно запял:
— Красива е. Ах, колко е красива!
Кучето се промъкнало в стаята и застанало пред чудната красавица:
— Бау! Поклон пред стопанката на хана! Бауу! Ще ти служа най-вярно аз.
Бауу!
Котката побързала да се присъедини:
— И аз, и аз! Мяу!
Тогава момъкът, силно зачервен, смутен и разтреперан от вълнение, рекъл:
— Ами да, май така ще е най-добре — да си заживеем тука всички! В хана!
Това ще е нашият дом. — После паднал на колене пред момичето и попитал: — Ще
останеш ли наистина при мен, красавице?
Девойката свела свенливо и ниско глава, но се чуло тихичкото й:
— Да.
Боян се прекръстил и попитал:
— А ще пожелаеш ли да станем семейство пред Бога и света?
Все така свела глава, девойката отвърнала тихичко:
— Да.
Тогава настъпила невероятна суматоха.
— Ура! Ура! Ура! Мяу! — завикала котката Хасама.
Кучето не останало по-назад:
— Браво! Браво! Браво! Бау!
Славеят нежно запял:
— Хубаво! Чудесно! Прекрасно!
Тогава девойката станала от миндера и решително заявила:
— Но при едно условие оставам тук — ханът да е дом за всички хора! Та тук
се срещат пътищата от четирите посоки на света! И някой трябва да подслонява
пътниците изморени, жадни, гладни, страдащи… Някой трябва да се грижи за тях и…
Котката я прекъснала:
— … и техните коне. Мяу!
Кучето допълнило:
— … и техните камили. Бау!
Славеят изпял:
— За всички живи същества, тръгнали на път, ще се грижим ние!
Боян пък добавил:
— Ще ги посрещаме с усмивка. Богатите ще подслоняваме срещу заплащане.
Девойката нетърпеливо го прекъснала:
— … а бедните без пари, нали така, Бояне?
— Разбира се, прекрасна ми стопанке! За бедните ще има винаги подслон в
този хан! — съгласил се домакинът.
В този миг на вратата на хана се потропало.
Девойката възкликнала възторжено:
— Ей че сме и ние! Първият ни гост май пристига!
Кучето изтърчало на мига:
— Аз ще му отворя! Аз! Бау!
След него се втурнала котката:
— А аз ще помогна за багажа! Аз! Мяу!
Славеят и той излетял навън, припявайки си:
— Аз ще му попея пък, за да му е хубаво!
Стопанката на хана плеснала с ръце:
— Пък аз ще помисля за храната му, ще приготвя стаята му за сън и почивка!
Боже мой, колко работа ме чака! — изтичала на нейде.
Боян останал сам и си рекъл замислено:
— Победих, успях! Преборих лошите, на слабите помогнах. Така ще е и
занапред.
Така завършили приключенията страшни на момъка безстрашен.
> Злощастният учител
Имало едно време в едно хубаво селце един поп. Как е успял да се запопи —
дали на продажни гръцки владици нещичко е дарил, или е бил изкусен измамник — не
се знае. Но е известно, че попът бил неграмотен. Е, как тогава да чете на живите
и на мъртвите от великата книга, както се полага? Не умеел и по тази причина на
службите само говорел на своето паство. А когато трябвало да опява мъртвец,
изисквал да няма никой в черквата — оставал насаме с мъртвеца, положен в ковчег.
Все пак учителят в селото, като човек грамотен и умен, се досетил, че
попът крие някаква тайна. Решил да я открие.
Дълго мислил и накрая измислил. Споделил с жена си, че ще се престори на
умрял. Ужасила се жена му и разтреперана като лист, замърморила, че не бива да
се гаври така с божите повели. То се знае открай време — или си жив, или си
мъртъв. Недопустимо е да си жив мъртвец! Даскалът подробно й обяснил какви са
съмненията му и тя се съгласила да помогне в разкриването на тайната на селския
поп.
Един ден над смълчаното село се понесъл женски писък. Притичали съседите
на учителя и що да видят? Умрял бил човекът, а жена му даже и го поставила в
ковчега. Прекръстили се хорицата, поговорили колко добър човек бил и още в
късния следобед пренесли ковчега в черквата — през нощта попът да отслужи
опелото. Така бил наредил попът и всички му се подчинявали, че как инак, може ли
неопят мъртвец да си замине от този свят.
Та останал сам живият мъртвец в празната черква. Капакът на ковчега, както
се изисквало, бил подпрян на стената. А живият мъртвец се вглеждал в свода на
черквата, откъдето благо го наблюдавала Света Богородица.
Настъпила нощта и по едно време в черквата влязъл попът. Както си изисква
службата, надянал епитрахил, запалил свещ и кадилница и сладкото ухание на тамян
изпълнило черквата.
Приближавал се попът, страшно ехтели стъпките му в празната черква и в
ушите на живия мъртвец — учителят настръхвал и полека-лека ужас взел да го
изпълва. Дали това е попът, или идва някой друг да го накаже за кощунството,
което правел, а то било голямо — да легнеш жив в ковчег! Страхът не му
позволявал да държи повече очите си затворени.
Щом над ковчега се простряла черна сянка, която потрепвала досущ като
жива, учителят не издържал и се надигнал от ковчега.
Попът спрял ужасен, изтървал свещта и тя угаснала на пода.
Но свещенослужителят все още стискал здраво кадилницата и замахнал с нея.
Помислил, че мъртвият се превръща във вампир и ще тръгне из селото, ще пие кръв,
ще убива бебета и девойки. Не, попът нямало да позволи това, обичал своето
паство. И заудрял по вампира, а той запищял, заохкал.
И накрая утихнал, както се полагало на истински мъртвец.
На другата сутрин първа в черквата дотърчала жената на учителя и що да
види? Мъжът й си лежал в ковчега, а лицето му било обезобразено.
Изпищяла жената, сграбчила мъжа си и му викнала:
— Ставай, глупако, ставай да си идваш вкъщи!
И тогава чула зад гърба си гласа на попа:
— Дъще, мъртвите не стават!
— Но той е жив! — изкрещяла жената и отново задърпала мъжа си, даже го
измъкнала от ковчега и му наредила:
— Хайде де, не се прави на луд! Върви, върви към къщи!
В черквата се събрали много хора и наблюдавали как съпругата се опитва да
накара мъртвия си мъж да ходи!
— Сигурно е полудяла горкичката — шепнели си жените. И току сръчквали
мъжете си: — Ами вие какво сте зяпнали?! Поставете мъртвеца в ковчега, а ние ще
се погрижим за нея!
Втурнали се мъжете, изтръгнали мъртвеца от ръцете на жена му и го върнали
в ковчега. А жена му се дърпала, пищяла, крещяла:
— Жив е, жив е! Мъжът ми е жив бре, хора!
Селяните тъжно поклащали глави и мълвели:
— Знаем, знаем, че е трудно да се свикне, че е умрял мъжът ти…
Но видели раните по главата на учителя и попитали попа защо е така: А той
им отговорил благо:
— Този мъртвец искаше да вампиряса снощи, та се наложи да го спасявам!
Представяте ли си какво щеше да стане, ако в селото ни се появи вампир!?
Тъй учителят си отишъл от този свят, без да узнае тайната на селския поп.
> Ставайте, мъртви, да колим живите!
В едно китно селце живеели двама търговци. Те били приятели и много си
помагали. Парите си търговците държали в мазетата, винаги да им бъдат подръка,
затова и къщите им били като калетата — истински непревземаеми крепости.
Работите на единия от двамата — Дамян — нещо се объркали. Свършили му
парите — уж имал да получава за доставена стока, но неговите купувачи нещо все
се бавели да платят. И в един хубав ден се оказал без пукнат грош. А да не
търгува не може, нали такава му е работата, затова е търговец! Отишъл Дамян при
своя пръв приятел, търговеца Първан, поискал му пари на заем. Първан веднага му
услужил, дал му колкото поискал, защото знаел, че Дамян е търговец честен и
почтен.
И пак започнал да търгува Дамян, но пак не му провървяло. Печелел, но не
толкова, че да може да върне парите на приятеля си Първан.
А Първан се поуплашил, че никога няма да му бъде върнат заемът и започнал
да напомня за дълга, да си иска парите. Да, ама Дамян ги нямал, как да му ги
даде?
Мислил Дамян що да стори, мислил и накрая измислил: ще се престори на
мъртвец, сетне ще яхне своя жребец и ще тръгне да събере парите. А като се
върне, ще се издължи на приятеля си Първан.
Речено-сторено. Престорил се Дамян на мъртвец и всички в къщата му горко
заплакали — и жена му, и дечицата, и роднините му. Добър човек бил, обичали го
много и страшно се натъжили, когато разбрали, че ето на без време ги е напуснал.
Потънало в скръб селото, забила на умряло камбаната. Надвечер пренесли ковчега в
черквата и хората се прибрали. На следващия ден щяло да е и погребението.
Но Първан, търговецът, който заел пари на Дамян, се усъмнил във внезапната
смърт на своя длъжник и решил да провери дали е истинска. Промъкнал се в
черквата, приседнал в единия ъгъл и зачакал да види какво ще се случи.
Точно в полунощ, когато всички тъмни сили бушуват, когато вещици и вампири
върлуват, вратата на черквата се отворила и влезли някакви хора.
И живият мъртвец Дамян, и този, който го следял — Първан, изтръпнали.
Дамян си казал — ето на, идва архангел Михаил да ме накаже за греха, който
сторих, като се направих на мъртъв. И изтръпнал, зачакал участта си, не смеел да
мръдне.
Първан си рекъл — разбрал е Господ, че посред нощ без работа се мотая в
черквата, и е изпратил ангелите си да ме накажат. Въздъхнал, нямал сили да
избърше бликналата по челото му пот и промърморил:
— Заслужавам да бъда наказан, че не повярвах в смъртта на другаря си…
А влезлите били разбойници. Току-що били обрали богат керван и решили тук
да поделят плячката. Изсипали на пода куп жълтици, а златото заблестяло като
огън насред черквата. Тъкмо да почнат да си поделят парите, когато един от тях
се сетил:
— Ей, приятели, а онази сабя със златната дръжка къде е? На нея има
рубини!
Заоглеждали се разбойниците един друг свирепо. Тогава един от тях нещо
подритнал, навел се и казал:
— Ето я тука, бях я забравил…
Не му повярвали, а се наежили. Разбойникът започнал да се оправдава:
— Не съм разбрал даже, че дръжката й е златна, нито пък че има рубини. То
това не е сабя, а направо играчка. С нея не може и пиле да се заколи!
Разбойниците гръмко се изсмели и един от тях грабнал сабята, като рекъл:
— Ей сега ще ти покажа какво може да се направи с нея!
И се изправил над ковчега, замахнал над главата на мнимия мъртвец.
А Дамян си казал:
— Ох, Боже, ще ме убие!
Но в такива мигове човек успява да събере сили и да се бори, да, така е,
колкото и да не ви се вярва.
И тъкмо сабята да просвисти и да отреже главата на Дамян, прогърмял
страшен глас. Мъртвецът се надигнал от ковчега и викнал:
— Ставайте, мъртви, да колим живите!
Човекът със сабята замръзнал от почуда и страх, който преминал в див ужас.
Тогава от най-далечния ъгъл на черквата прогърмял друг мъжки глас:
— Идем, ние, мъртвите, идем, да колим живите, братко!
Разбойникът, който държал сабята над ковчега, я изтървал и тя прокънтяла,
падайки с трясък на пода, а мъжът рухнал до нея.
Неговите събратя хукнали да се спасяват — забравили злато, забравили
оръжие, всичко! Искали само да се спасят от гнева на мъртвите, които идвали да
ги колят!
След топуркащите си събратя запълзял и разбойникът, който припаднал до
ковчега.
Скоро черквата се опразнила и в нея останали само двамата смели търговци —
Първан и Дамян.
Надигнал се от ковчега Дамян, излязъл от него и прегърнал своя приятел
Първан.
Двамата дълго и лудо се смели, а после си поделили плячката на
разбойниците и я отнесли всеки в своята къща. Дамян вече не само не бил длъжник,
ами и имал доста голямо богатство.
А на сутринта селото гръмнало от новината — Дамян бил възкръснал.
Наобиколили го селяните и го разпитвали, а той им разправял:
— Ходих на Другия свят, а там, като ме видя, свети Петър ми рече — ти си
добър човек, върши си работата на земята. Богато надари ме и по живо, по здраво
ме върна при вас.
> Земята не приема алчните

Веднъж селяните от едно село се оплакали на владиката Йоаникий, че
чорбаджията им е много лош. Грабел ги, вземал им, дето има една дума, залъка от
устата. Селяните се видели в чудо и изплакали със сълзи на очи:
— Ще погинем, владико, такъв алчен човек не сме виждали досега. Всичко ни
взема, всичко!
Владиката ги посъветвал да потърпят още мъничко, пък то Господ всичко
вижда — ще го накаже.
— Дано по-скоро го стори! — замолили се селяните.
— Ще, ще, деца мои! Аз ще се помоля за това — уверил ги владиката.
Прибрали се обнадеждени селяните по бедните си къщурки. И виж ти чудо, на
следващия ден камбаната забила на умряло — чорбаджията изедник бил починал.
Селяните се кръстели трескаво, благодарели на Бога. Жените им коленичили
пред иконите на Света Богородица и устните им мълвели молитва след молитва.
На другия ден, както става по селата, всички придружили покойника в
последния му път към вечността. Отслужил попът заупокойна молитва и гробарите
понечили да спуснат ковчега в гроба. И тогава се случило чудото — земята
отказала да приеме ковчега с алчния чорбаджия. Колко се мъчили да натикат
ковчега в гроба, ама не може, не искал да влезе.
Как ли не се опитвали да спуснат ковчега в земята. Изкопали втори гроб, но
и в него ковчегът не искал да влезе.
Чудели се селяните какво да направят — друг път подобно нещо не им се било
случвало.
И срам не срам, страх не страх, чорбаджийката върнала ковчега с мъжа си
вкъщи. Държала го там и всеки ден над него плачела или в черквата се молела да
му прости Господ алчността и греховете и да позволи земята да приеме тялото му.
Даже още няколко пъти пробвали да погребат ковчега с мъртвеца, но все не
ставало — земята не искала да го приема и това си е.
Синът на чорбаджията нямал ни мира, ни сън. И как да ги има, като земята
отхвърляла ковчега с мъртвия му баща?! Срам, голям срам.
Къде ли не ходил, кого ли не разпитвал, но никой не можел да му помогне. И
тъй един ден разбрал, че неговите съселяни навремето са ходили при владиката да
се оплакват от баща му. Значи, владиката ще може да му помогне. И се запътил при
него.
— Владико, девет години минаха, а баща ми е още непогребан. Хайде да го
опееш, та да си намери и той мястото в гробището.
— Грешник беше баща ти, алчен беше. Нямаше равен по алчност, затова и
земята не го ще.
— Колкото и да е бил алчен, девет години не стигат ли да ни срами, та още
трябва да сме наказани? Май вече си е изкупил греховете.
Владиката помислил и решил да опее стария смъртник, та историята да намери
своя край.
И на другия ден го опял. Но щом решили да спуснат ковчега в гроба, той се
превърнал на прах и се пръснал наоколо. Земята пак не искала да го приеме.
Други пък разправят, че чорбаджията не желаел да си отиде от този свят, не
вярвал, че е умрял, и затова на тази земя си останал, а с него и алчността.
> Пръстенът на вампира
Живели някога в едно село двама млади — Иван и Ивана. Още от малки се
харесали и се заобичали. Всички в селото знаели, че Ивана ще се омъжи за Иван,
друго не може да бъде. Пък и сами двамата все повтаряли — нас само смъртта може
да ни раздели, никой и нищо друго!
Като дошло времето, родителите им решили да направят сватба и да задомят
двамата млади.
Седмица преди сватбата Иван умрял — на лов бил и мечка го убила. Ивана
едва не го последвала от мъка, но все пак преживяла смъртта на годеника си.
Погребали го и само след няколко дни Ивана събрала дружките си и им споделила:
— Знаете ли какво съм решила?
— Не знаем — отговорили те.
— Дадох пръстен на Иван, хем златен, а като умря, го погребаха с него. И
сега смятам да си го взема.
Приятелките й започнали да я увещават, че то така не може, никак не бива —
това, което е влязло в гроба, вече не се взема обратно.
— Бабини деветини! — троснала им се Ивана и ги помолила само да дойдат
вечерта у тях, уж на седянка. А тя същата вечер ще отиде в гробището, ще разрови
гроба и ще си вземе пръстена.
Съгласили се трите й приятелки да отидат вечерта у Иванини уж да попеят и
да попредат.
Събрали се момичетата в стаята на Ивана, споглеждали се и треперели от
страх. Но Ивана била неумолима и щом станало полунощ, рекла:
— Отивам, а вие само ме чакайте.
И тръгнала Ивана по кривите селски сокаци, знаела най-краткия път към
гробището. А се случила тъмна нощ, непрогледна, както казва народът — в окото
някой да ти бръкне, няма да го видиш.
Вървяла Ивана, стигнала гробището и влязла. Краката й сякаш сами я отвели
до гроба на Иван.
Тъкмо стигнала гроба и луната се подала иззад тъмните облаци.
Именно това й трябвало на Ивана. Започнала бързо да разравя гроба и ето че
лопатата й дръннала по капака на ковчега. Изчистила добре пръстта, повдигнала
капака му и го видяла — своя някогашен любим Иван. Лежи си в гроба с ръцете,
кръстосани върху корема му. А на дясната му ръка златният пръстен блести на
лунната светлина.
Ивана сграбчила пръстена и го дърпала, но той не излизал. Сигурно пръстът
на Иван след смъртта се е подул, рекла си момата и без да му мисли, решила.
Извадила ножче от пазвата си, все пак нали трябва и да има нещо, с което да се
защитава, и отрязала пръста на годеника си заедно с пръстена.
Само за миг й се сторило, че сякаш Иван изпъшкал от болка, докато му
резнала пръста, но решила, че така й се сторило.
Бързо зарила гроба, утъпкала пръстта, метнала лопатата на рамо и тръгнала
да излиза от гробището. Усетила обаче, че нещо я държи за полата. Изтръпнала
цяла момата, туй ще да е Иван — иска си пръстена, глупакът, защо ли му е пък на
онзи свят, ама ха! Тъй си помислила и рязко се дръпнала. И чак тогава се
обърнала, очаквала да види мъртвото лице на годеника си. Но вместо него съзряла,
че се подава ръка от съседния гроб и шава ли шава с пръстите си, опитва се май
да я хване. Ивана знаела кой е погребан там и си рекла — ами той и жив си беше
такъв, все му се искаше нещо чуждо да докопа! И понечила отново да излезе от
гробището.
Но като се огледала — що да види? От всеки гроб ръка се подава и шава ли
шава с пръстите си. Мъртвите са се разгневили, че отнех пръстена на Иван, рекла
си и внимателно тръгнала между гробовете. Вървяла, уплашена, бледна и потна,
като внимавала нечия мъртвешка ръка да не я достигне. Треперела цяла от страх,
как да не се плашиш, като толкова много мъртвешки ръце се опитват да те хванат.
Когато минавала край гробовете, ръцете разпервали пръсти, протягали се към
нея, а когато не успявали да я хванат, се свивали в юмруци. И така Ивана вървяла
— пред нея мъртвешки ръце с разперени пръсти, а зад нея се размахвали гневни
юмруци. Юмруци всякакви — женски, мъжки, бабешки, и даже съвсем мънички,
бебешки…
Една от ръцете все пак я издебнала и я докопала здраво за полата. Ивана
ужасена силно се дръпнала и полата останала между свитите пръсти на ръката на
мъртвеца. Момата даже замахнала с лопатата, но се отказала от борбата. Да се
бори с ръката за полата си, някак си не си струвало и продължила, макар и
полугола.
Измъкнала се от селското гробище Ивана, въздъхнала, за минутка-две си
починала и отново поела, сега вече към къщи. В една ръка държала лопатата, а в
другата стискала пръста на мъртвеца, заедно с пръстена.
Като я видели, нейните дружки ахнали — разчорлена, полугола, запъхтяна. Но
Ивана била доволна, че е взела пръстена от мъртвия си годеник и им го показала.
Момичетата изпискали, едва не припаднали, като съзрели отрязания пръст.
— И как ще извадиш пръстена все пак? — попитала една от дружките.
— Ще го сваря и пръстенът сам ще се отдели от пръста, глупачке — рекла
Ивана и сипала в едно гърне вода, поставила го на огнището.
Сетне излязла да вземе дърва и да стъкне огъня.
Отишла до дръвника и тъкмо се навела да сбере дръвца, пред очите й — ръка.
Ръка, но единият й пръст — отрязан.
Обърнала се и какво да види? Иван стоял зад нея, смеел се беззвучно, а от
устата му един зъб изскочил навънка, леко закривен, белеел се на лунната
светлина.
— Ти вампир ли си станал, Иване? — попитала мъртвия си годеник Ивана.
А той се смеел беззвучно и вече я овързвал с въженце.
Ивана примряла от страх, но чула как той шепне:
— Сега кръвта ти ще изпия, Ивано, но първо да си прибера пръстена. Вързал
я за дръвника вампирът и към къщата се отправил.
Бутнал вратата и влязъл.
Момичетата застинали от ужас, не смеят да гъкнат.
Мълчал и вампирът.
А най-накрая попитал:
— Къде ми е пръстенът?
Момичетата били изплашени, но една от тях излъгала смело:
— В Ивана.
Вампирът се усмихнал доволно и тръгнал да излиза, но на вратата се спрял и
подхвърлил:
— На всяка от вас, една по една, кръвта ще изпия.
И излязъл, втурнал се към дръвника, намерил овързаното тяло и забил зъби в
него. Пил кръв, пил, толкова много, че едва се откъснал и си тръгнал като пиян,
даже залитал, докато летял към гробищата. А трябвало и да бърза, че петли
пропели…
Когато вратата се отворила, момичетата изпищели, като видели да влиза
Ивана. Сбрали се тричките в ъгъла и всяка държала в ръката си по нещо — едната
ръжена, другата маша, а третата хурка. Готови били да се сражават с доскорошната
си приятелка, а сега умъртвена от вампира.
— Защо сте ми така наплашени, милички? — попитала весело Ивана. Едно от
момичетата рекло:
— Ти да не би да си жива?
— Жива съм и още как! — разсмяла си Ивана.
— Значи не ти е изпил кръвта, така ли? — попитало другото момиче,
въоръженото с хурката.
— Върза ме на дръвника и дойде тука да си търси пръста, ама вие сте го
излъгали, щом го намирам, където съм го оставила — казала Ивана и надникнала в
гърнето. — А пък вместо моята изпи кръвта на козата, която вързах на моето място
— обяснила Ивана.
Момичетата се разсмели дружно и даже си затананикали. Каква страшна нощ
прекарали, а на огнището водата в гърнето закъкрила, в нея се варял пръстът на
годеника на Ивана, вампира.
> Предсказанието на орисниците
Някога, много, много отдавна орисниците предсказвали на хората, както как
ще живеят, така и кога и как ще умрат. Добре ли е било това, зле ли, не е
известно. Но ето какво се случило на един човек, на когото орисниците
предсказали, че ще умре от змия, от дърво и от вода.
Майката, като чула как орисали момчето й, изтръпнала и дълго мислила,
мислила как ще се случи тази работа. Мислила, но не можала да измисли и
споделила с мъжа си. Той я изслушал и рекъл:
— Не вярвай, няма как едновременно от три смърти да умре един-едничък
човек.
И тъй отраснало детето, станало момък, а майка му все му повтаряла:
— Видиш ли, момчето ми, змия, бягай. На дърво не се качвай, а вода изпречи
ли се насреща ти, заобикаляй я.
Но не смеела да му каже какво са го орисали орисниците.
Веднъж младежът се връщал от пазар и видял високо дърво, под което
поседнал. Не само поседнал, но и полегнал. И се загледал нагоре в клоните на
дървото. И какво да види? Огромно гнездо на върха на дървото. Казал си момъкът:
— Е, тя майка ми все си повтаря, че като видя дърво, трябва да го
заобикалям, ама каква хубава сенчица е тука! А какво ли има в гнездото?
И решил момъкът да види — покатерил се, стигнал гнездото и протегнал ръка
да опипа какво има вътре. Да, ама вътре се била свила отровна змия и го ухапала.
Момъкът се уплашил, като усетил болката, отпуснал ръце и полетял от дървото
надолу. Търколил се и пльоснал в реката, която кротко си течала недалеч от
дървото с гнездото.
Не само че го ухапала отровна змия, но и се удавил горкият.
Когато намерили тялото му в реката, майката рекла:
— Прави били орисниците, точно както отредиха, това го уби — дървото,
змията и водата. Тъй че от своята орисия никой не може да избяга, даже когато е
тъй чудновата, както на моя син.
> Камъкът на търпението
Едно време имало птици, които предсказвали. Една такава птица, досущ като
славей, кацнала на оградата на една къща и заговорила с човешки глас на
девойката, която седяла в градинката:
— Момиче, момиче! Черна е твоята орисия, момиче! Ще се омъжиш за мъртвец.
Рекла това чудната птица и отлетяла.
А девойката дълго си мислила как да се спаси от черната орисия. Вечер не
можела да спи, все си представяла как от гроба се надига мъртвец и протяга
костеливите си ръце към нея, с оголената си челюст напира да я целува.
И накрая девойката решила да избяга от съдбата си. Побягнала от своето
село и тръгнала по белия свят.
Вървяла що вървяла, преминала градове, села, планини и долини. Спирала,
колкото да почине, да поспи и пак продължавала по пътя си, упорита била в своето
желание да избяга от собствената си съдба.
Един късен следобед видяла хан и решила да пренощува в него — гладна била,
жадна била, краката й треперели от умора. И тъкмо да почука на вратата, тя сама
се отворила. Девойката пристъпила в двора, но никого не видяла и тръгнала към
огромната къща. И на нейната врата плахо потропала, но пак вместо отговор
вратата сама се отворила. Девойката влязла, пристъпила крачка, втора и тогава
вратата зад гърба й с трясък се затворила. Затичала се обратно девойката,
дърпала да отвори вратата, но напразно се мъчила, сякаш някой невидим здраво я
бил залостил.
Първо си поплакало момичето, а после си избърсало очите, тръгнало да
разглежда къщата и се надявало да намери друг изход. Най-напред се затичало към
прозорците. Но напразни били надеждите й — имали здрави железни решетки.
Тръгнала девойката от стая в стая. И на какво се натъкнала?
На един отворен ковчег.
А в ковчега мъртвец.
Мъртвият бил млад мъж, хубавец.
Трепнало сърцето на момичето — нима за него ми е предсказано, че ще се
омъжа, попитала се отчаяно тя. Но как се живее с мъртвец, как — закапали едри и
чисти сълзите й.
И тогава чула нечий глас. Чудна работа — глас има, а този, който говори,
никакъв го няма.
Но слушало уплашено момичето какво й казва гласът:
— Можеш да съживиш този мъртвец, ако три дни, три нощи и три часа изричаш
молитви.
Треперещото момиче още дълго чакало, но гласът повече не проронил ни дума.
И започнало да изрича молитви момичето — всичките, които знаело, казало на
глас и започвало пак отначало. Тъй се молело един ден, втори, сигурно е започнал
и третият ден, но то откъде да знае. Капаците на прозорците били спуснати и в
хана владеел мрак, а тя си светела със свещи.
И както мълвяла молитви, тъй изведнъж дочула нечии стъпки в съседната
стая.
Затичало момичето натам и какво да види? Млада циганка, на години колкото
нея, оглеждала любопитно с крадливи очи стаята.
Девойката попитала удивена:
— Ама ти как влезе?!
— Че то беше отворено — отвърнала циганката.
Девойката била закопняла за белия свят и попитала циганката:
— Ти молитви знаеш ли?
— Знам, я! — отвърнала циганката.
Тогава девойката я отвела в съседната стая, посочила й ковчега с мъртвеца
и рекла:
— Моли се за него, а аз ще изляза да глътна глътка чист въздух навънка.
— Дадено! — съгласила се циганката и занареждала напевно своите молитви.
Девойката излязла навън и що да види? Слънцето греело, птичките пеели,
цветята в градинката се полюшвали на вятъра. Хубавият бял свят бил пред нея, а
не вечната тъмница в къщата.
И седнала девойката на пейчицата до стената, не усетила как задрямала. И
как инак, та нали толкова нощи не била спала…
А в този миг изтекъл срокът — три дни, три нощи и три часа. Мъртвецът
отворил очи и чул напевните молитви на циганката. Надигнал се от ковчега, хванал
ръката й и попитал:
— Значи ти си се наела три дни, три нощи и три часа да се молиш за мене?!
— Моля се, я!
— Ти ще станеш тогава моя жена! — рекъл възкръсналият мъртвец.
Той бил собственик на хана, баща му бил богат търговец и му оставил много
имане.
Оженил се за циганката, а девойката, като се събудила, разбрала, че е
измамена, и се главила за слугиня в хана.
Тъй заживели един мъртвец възкръснал, една циганка, която му станала жена,
и една бедна, нещастна девойка, която им била слугиня.
Мъжът бил умел търговец и скоро тръгнали неговите кервани със стока накъде
ли не — за Виена, за Бейрут, за Цариград, за Москва, за Пловдив.
Един ден решил да отиде и на Божи гроб, да благодари на Бога за
чудодейното си спасение. Преди да тръгне, попитал жена си какво иска да й донесе
от онези чудни далечни краища, в които има всичко що душа пожелае. Циганката
рекла:
— Искам гердани!
Мъжът попитал и девойката слугиня, а тя отговорила:
— Чувала съм, че някъде там има камък на търпението. Ако намериш такъв
камък, туй искам да ми е подаръкът, господарю.
Заминал мъжът на хаджилък и дълги месеци пътувал, видял чудни градове,
посетил какви ли не пазари и на един от тях намерил камък на търпението. Стар и
мъдър арабин обяснил какво представлява чудатата му стока:
— Този камък изслушва хората и им дава мъдри съвети.
Мъжът не му повярвал, но купил камъка, защото държал да направи подарък на
слугинята, която много харесвал, но бил дал обет да се ожени за тази жена, която
спаси живота му.
Върнал се след много месеци, кажи-речи цяла година, в дома си и поднесъл
подаръците на жена си и на слугинята.
Решил обаче да подслуша какво ще разкаже слугинята на камъка и как той ще
я посъветва. Никак не вярвал, че камък би могъл да говори. Но запомнете, зависи
от камъка…
Вечерта, когато си свършила работата и се прибрала в мъничката си
слугинска стая, девойката заразправяла на камъка своята история.
А скрит до прозореца, мъжът слушал ли слушал.
Не само слушал, ами и надничал.
Девойката била свела глава над камъка и му разправяла със сълзи на очи
своите тъжни премеждия, а търговецът най-спокойно си гледал от прозореца. Тъй че
не само чувал, но и виждал какво се случва в стаичката на слугинята.
Мъжът бил цял в слух, очаквал как камъкът ще проговори, но бил и бесен от
измамата. И тогава камъкът, вместо да проговори, се напукал, а после се
превърнал на ситна прах, като пепел. Даже камъкът на търпението не издържал да
изслуша тъжната история на момичето.
А то, като видяло какво се случило с камъка на търпението, отчаяно
посегнало към кухненския нож, който взело преди това с намерение да се убие тази
вечер, и го насочило към гърдите си.
Но в този миг прозорецът се отворил и в стаичката на момичето влязъл
господарят, възкръсналият мъртвец, а сега търговец, ханджия и хаджия.
Изтръгнал ножа от ръцете на девойката и покрил лицето й с целувки, признал
си, докато я държал в прегръдките си:
— Всичко чух, всичко научих. Сега вече предсказанието ще се сбъдне — ще се
омъжиш за мъртвец, само че възкръснал благодарение на твоите молитви.
Прогонил самозваната си спасителка мъжът и вдигнал тежка сватба. Три дни
яли, пили и се веселили.
И дълго живели щастливо.
> Кой каквото прави, на себе си го прави
Имало едно време една жена. Тя обичала много мъжа си, семейството си, а
най-вече сина си. Била уж жена като всички, но не било точно така. И ето какво й
се случило.
Веднъж на портата на къщата й почукал просяк и помолил за къшей хляб, а
тя, както била ядосана за нещо, му викнала да се маха веднага.
Просякът не се обидил, но й рекъл:
— Е, щом не искаш, жено! Но знай — кой каквото прави, на себе си го прави!
— и си продължил по пътя.
Жената още повече се ядосала и свадливо попитала защо не работи, а проси.
Тогава просякът се извърнал и й показал двете си ръце, те били без пръсти,
така се родил нещастникът. Жената погледнала ръцете на просяка и рекла:
— Я седни тука на пейката и почакай!
Старецът седнал тихо и кротко на пейката пред входната врата и зачакал.
Минал се час, минали два и жената излязла от къщи, носела нещо увито в кърпа.
Подала го на просяка и му рекла:
— Приготвих ти питка, да ядеш и да се наядеш, човече!
Просякът поблагодарил и потеглил по пътя, почуквал с тояжката, крачел към
другото село.
Както си вървял по пътя — насреща му конник препуска. Старецът се
отдръпнал да мине човекът с коня. Но той спрял и го заговорил:
— Добра среща, дядо! — рекъл му.
— Добра да е, синко! — отвърнал просякът.
— Цял ден съм търчал из града, не ми остана време да хапна, тъй съм
изгладнял, та в корема ми все едно котараци се гонят… — рекъл му човекът на
коня, млад бил.
— Ами аз тука имам питка — казал просякът, който бил добър човек и му я
подал. — Ето, хапни си.
Момъкът само това и чакал. Бил гладен като вълк и я заръфал, само след
минутка от нея нищо не останало.
Поблагодарил му момъкът, даже понечил да му даде пари за питката, но
просякът отказал:
— Нали затова сме човеци, да си помагаме.
И всеки тръгнал по пътя си — просякът закрачил към съседното село, а
момъкът препуснал към къщи.
Той бил син на жената, която дала питката на просяка.
Влязъл вкъщи момъкът и го присвил коремът. Разтревожила се майка му,
заразпитвала го какво и къде е ял. А момъкът, присвит от болка, разказал на
майка си как срещнал по пътя един стар човек и той му дал питка.
Майката закрила лицето си с две ръце и горко заплакала — тя била наръсила
тестото за питката със силна отрова, която би убила и слон!
И докато синът пред очите й се гърчел от болка и умирал, тя си спомнила
думите на стареца просяк:
— Кой каквото прави, на себе си го прави!
> Най-малкото зло е винаги най-голямо
Някога в далечни отминали времена Дяволът или Съдбата решили да изпитат
един човек и го поставили пред труден избор. Трябвало да избира между няколко
гряха, един от друг по-неприятни и нежелани — да убие баща си, да обезчести мома
или да се напива с вино.
Човекът дълго мислил, премислял и накрай решил да избере гуляя, сторил му
се най-безобиден, най-много на себе си да навреди. Било задължително да пие
вино, колкото и другите пият, но те били закоравели пияници.
Избрах най-малкото зло, рекъл си човекът, облякъл се с новите си дрехи и
отишъл на празненството. Тук седнал сред пияниците и пил заедно с тях. И разбира
се, напил се яко. Даже не усетил как станало — защото виното се вливало неусетно
в тялото му, овладяло душата му и я приспало.
И човекът не разбрал как станал и си тръгнал, как вървял към дома си и как
стигнал до него. А до оградата на неговия дом, поседнала и задрямала, го чакала
неговата изгора.
Щом я видял, в него заговорил звярът и той се нахвърлил върху нея, изгарял
от дива, животинска страст и започнал да разкъсва дрехите й. Девойката се
осъзнала и закрещяла, но звярът продължавал своето безчинство.
Нейните писъци дочул бащата на момъка и се затичал да види какво става
досами портата на къщата им.
И що да види: синът му се е развилнял и разкъсвал с ръце и зъби дрехите на
девойката.
Бащата се втурнал да попречи на греха на сина си, хванал го за раменете,
опитал се да го укроти. Но звяр пиян укротява ли се, на такъв развилнял се човек
кой може да попречи? Момъкът отхвърлил от раменете си ръцете на немощния си
баща, той полетял към стената, главата му се разбила в нея и старецът издъхнал.
Момата, като разбрала какво е сторил годеникът й, още по-силно запищяла,
уплашила се, горкичката, че и нея това я очаква. Но не била права, момъкът я
опозорил и заспал. А хората от селото вече били дошли — с колове, с пушки, с
вили и лопати.
Съгледали опозорената разголена девойка, разгледали трупа на убития баща и
тъкмо щели да убият злосторника, когато една възрастна жена рекла:
— Братя! Не го убивайте, а го оставете жив да се мъчи. Нека позорът цял
живот да му тежи на съвестта и да го измъчва.
Селяните, макар и разгневени, послушали старата жена и не го убили.
Когато момъкът изтрезнял и разбрал какво е свършил, казал:
— Най-малкото зло е винаги най-голямо! — Замислил се и допълнил: — Няма
малко и голямо зло.
Никой обаче не го слушал, никой не искал да разговаря с него, всички го
презирали.
> Лошият добър син
Една майка не вярвала в нищо добро. Имала си причини — мъжът, когото
обикнала, не само я изоставил с дете на ръце, но и на тръгване я ограбил. И тя
останала сам-самичка, бедна, гола и боса, дето има една дума. Но стискала зъби,
работила денонощно и успяла някак да оцелее в този страшен за нея свят.
Момченцето й поотраснало и тя го научила да краде, защото смятала, че с
честен труд не се успява. Все си повтаряла злокобната мисъл, че от труд се
гърбавее, не се богатее.
И детето поело по отъпкания път на крадците. Първо им помагало, после
станало крадец за чудо и приказ. Така израснало момчето и като станало момък,
повело разбойническа шайка като главатар.
Когато отрязвал главата на някого, майка му го насърчавала:
— Убивай, момчето ми, те хората това заслужават.
Когато подпалвал къщата на някой богаташ, майка му доволна заявявала:
— И живи да ги гориш, момчето ми, пак ще им е малко наказанието.
И тъй момчето от дребен крадец станало прочут разбойник. Хората си
глътвали езиците само като чуели името му.
А той правел що правел, вършел що вършел, винаги намирал време да дойде
при майка си и да й изповяда деянията си. А тя му повтаряла:
— Светът е лош, момчето ми, трябва да му се отмъщава.
Случило се и с този разбойник каквото най-често става — заловили го и го
съдът го осъдил на обесване. Даже съдията, който бил прочут с въздържаността си
човек, си позволил да каже:
— Този разбойник и безброй пъти да го окачим на бесилката, пак няма да
изкупи греховете си.
И насрочили деня на обесването. Изсипал се всичкият народ да види как
умира прочутият разбойник, толкова много хора имало, че в такива случаи е вярна
приказката — и игла да хвърлиш, няма къде да падне.
Отишла на площада и майката, позволили й да застане в първата редица.
Докарали разбойника и го изправили пред бесилката, а съдията прочел
присъдата — смърт чрез обесване.
Докато слушали хората неизброимите злодеяния на осъдения, някои жени даже
са разплакали — хубав бил момъкът, млад бил, а ето че след миг ще бъде мъртъв!…
Съдията, който бил строг, но справедлив, не пропуснал да призове осъдения
да си каже последното желание.
Всички притихнали и чакали да чуят какво ще е то…
И чули как осъденият на смърт поискал да му бъде позволено да целуне
своята любима майчица.
По-възрастните жени заридали, ами че те си представяли своите синове на
бесилката и как желаят да се сбогуват именно с тях, а не с любимите си. По-
младите жени се обливали в сълзи, защото го жалели, че е млад и хубав.
Майката бавно се отправила към ешафода, изкачила стълбите и застанала пред
сина си.
И синът целунал майката.
Но нещо се случило, защото, когато двамата се отделили, от устата на
майката потекла струйка алена кръв, а синът държал нещо между зъбите си.
И ужасени хората разбрали — синът отхапал езика на майка си. Изплюл го и
тръгнал към бесилката. Сам си нахлузил на врата въжето и викнал:
— Майка ми ме научи да крада и да убивам. Затуй й откъснах езика, да не
учи и други да правят това!
И увиснал момъкът на бесилката.
От този ден никой вече не проговорил на майката, бягали от нея, все едно е
чумава. Никой не разбрал кога и къде е починала… Но сина й го помнели и
сътвореното зло от майката — също.
> Дай ми ти пари, Боже, че инак не може
Имало едно време един поп. Зъл и развратен бил той, но най-вече бил алчен.
Селяните недоумявали как го търпи Господ, но неизповедими са мислите Божии.
В селото, където живеел попът, в едно семейство бедняци умрял мъжът.
Подготвила жената съпруга си за сетния му път — облякла го с абицата, която била
цялата в кръпки, но какво да стори, Господ ще я разбере, нямал друга човекът… И
отишла в дома на попа да го помоли да извърши опелото безплатно. Попът даже не я
изслушал, само рекъл:
— Не!
Нещастната вдовица попитала:
— И неопят ли да го заровя?
— Хич не ме интересува, искам си париците! Без пари не ме търси! —
отвърнал попът и хлопнал вратата.
Заплакала горко жената, тръгнала от къща на къща да се моли. Но бедни били
комшиите й, и те нямали, а на тези пък, които имали, им се свидело.
И накрая се прибрала вкъщи жената при мъртвия си съпруг и приседнала на
столче край ковчега му. Заплакала, заридала и на Бог се помолила:
— Дай ми ти пари, Боже, че инак не може!
И му разказала как попът й рекъл: „Без пари не ме търси“, как всички нейни
съселяни й отказали.
— На кого да се моля, Боже, кажи ми! — питала отчаяно вдовицата, седнала
до евтиния ковчег, в който лежал мъртвецът в опърпана, но здраво закърпена
абичка.
Даже жената не издържала и на мъртвия си съпруг казала:
— Какво стоиш и мълчиш, моли се и ти на Бога!
Мъртвият не помръднал, та може ли мъртъвците да се молят, пък било то и на
Бога?…
Ама какво не прави отчаянието.
И станало чудото — изведнъж нещо тупнало на пода, досами ковчега и жената.
Какво да види вдовицата? Ами че това било кесия, грабнала я жената и я
развързала, а в нея толкова пари, не само на попа с тях можела да плати, но щели
и да й останат да си живее царски! Ех, че щедър бил Господ към бедната, нещастна
вдовица.
И замълвила молитви жената — горещи, страстни, благодарни…
Сетне бързо станала, хукнала към къщата на попа и му казала:
— Пари намерих, попе! Почвай да правиш опелото!
— Не ти вярвам — отвърнал попът — Покажи ми ги!
И жената извадила от пазвата кесията, отброила на попа колкото пари й
искал и пак си я прибрала.
А докато жената брояла, попът видял, че в кесията останали още много пари.
И веднага попът опял мъртвеца, заровили го и жената се прибрала сам-
самичка вкъщи натъжена. И си казала нещастната вдовица:
— Отсега нататък все тъй ще е — сама ще живея, никой няма да потропа на
вратата ми.
Седяла си вкъщи жената, поплаквала си, че била мъката й голяма, когато
изведнъж чула да се почуква на прозорчето.
Кой ли чука по нощите, помислила си изплашено вдовицата и дълго се чудела
какво да направи.
Да отвори, ама знае ли кой е дошъл, може да е разбойник, жесток и свиреп.
Може пък да е човек с добра душа, ще си поговорим, колебаела се от друга
страна.
Накрая не издържала и леко открехнала прозорчето, надникнала и що да види?
Пред вратата й стоял човекокозел! Да, такова нещо видяла — на два крака, а
инак с кожа на козел и на главата му две рогца се поклащат! Жената едва не
припаднала, когато човекокозелът се втурнал към нея и попитал със страшен глас:
— Къде е кесията?
Устата на обезумялата от страх жена сама промълвила:
— В мене е.
— Давай я бързо! — наредил строго човекокозелът.
Жената извадила кесията, той я грабнал и изчезнал в мрака.
Жената се прибрала в бедната си къщичка, даже не жалела за парите, била
благодарна, че останала жива.
А човекокозелът се шмугнал в къщата на попа. Тук се разсмял с дяволит
човешки глас, че бил сам попът, който наметнал на голо кожа от козел и успял
хубавичко да изплаши глупавата вдовица. Сега му оставало само да свали кожата и
да преброи парите, че май били множко, кесията доста тежала.
Да, но кожата на козела не се отделяла от него, как ли не се мъчил, ако
дръпнел рязко — заболявало го, все едно е понечил сам да се дере. Бре, ами сега,
нима все така ще ходи с козя кожа? Не може, ще му се смеят хората, а и как ще
служи така. Няма да го допуснат даже в черквата, ще се оплачат дори и на
владиката, ще му рекат — това нещо човек ли е, козел ли е, пресвети владико?
А и жена му, като се събуди, като го види в тази козя одежда?! Ще хукне да
разправя из селото какво се е случило на алчния й глупав мъж и всички ще научат,
Боже!
И като произнесъл името божие, сетил се да се попита — а дали не е Негово
наказание това да не може да съблече козята кожа от гърба си?
И започнал да мисли как да изкупи вината си. Накрая намислил — да върне
парите.
И хукнал отново към бедната къща на вдовицата. Тук се спрял и пак се
замислил — да я повика, тя едва ли ще излезе, нали веднъж го стори и той я обра…
Тогава?
Обронил глава и се зачудил попът. И се сетил какво точно да направи — ще
остави парите на прага.
Тихичко се промъкнал, оставил кесията до вратата и пак побягнал към къщи.
И виж ти чудо — още докато бягал, козята кожа започнала да се смъква от
гърба му. Като стигнал до дома си, тя била вече в ръцете му, а той гол-голеничък
отворил вратата.
И го посрещнал радостен вик! Попът застинал изумен и уплашен. Викала
радостна попадията, пляскала с ръце и му се радвала:
— Виж ти как ми се явява, глупакът!
А вдовицата, когато на сутринта открехнала плахо вратата, видяла кесията и
разбрала, че Бог й е върнал откраднатото и отново й го поднася. Благодарила на
Бога и си заживяла скромно, но доволно.
А попът никога не смеел да я погледне в очите. Хубаво е, че когато я
опявам, ще са й затворени очите, казвал си божият служител и си мълчал за
историята с откраднатите и върнати пари.
> Целувката на лакомата жена
Имало едно време една жена. Тя обичала да си похапва. Да цениш изяществото
на храната не е грях, но пък и тази любов може да ти донесе какви ли не
приключения.
Веднъж жената сварила яйца и като ги редила на трапезата, така й се дояло,
че не издържала, грабнала едно и го пъхнала в устата си. Искала да го направи
бързичко, да не я види мъжът й, който вече бил на вратата, връщал се от работа.
Пъхнала жената яйцето в устата си и се опитала да го погълне цяло. Да, но
се задавила, задушила се и паднала до масата.
Влязъл мъжът й — и какво да види? Жена му мъртва.
Заплакал горчиво, обичал си той жената, макар че често се задявал с
нейната лакомия, но го правел с любов и от любов към нея.
Е, мъка, мъка, но сега жената трябвало да се погребе, както си му е редът
от памтивека. Дошли старите жени, окъпали мъртвата жена, облекли я с най-новите
й дрехи. А любящият й съпруг рекъл:
— Сложете й всичките накити, които й бях купувал. За нея съм ги вземал. На
мен защо са ми?!
И старите жени поставили на мъртвата жена брошки, гривни, огърлици,
хубави, красиви, някои били сребърни, други — от чисто злато.
И така с всичките накити погребали жената.
Хубаво, но на погребението всички видели колко много и скъпи накити има в
гроба. Двама крадци от селото решили да отидат през нощта и да оберат мъртвата.
Речено-сторено.
Щом станало полунощ, две сенки се промъкнали в селското гробище, спрели до
гроба и започнали да го разравят.
Скоро стигнали до ковчега и отворили капака.
Видели брошките, гривните, огърлиците и много се зарадвали.
Втурнали се да обират накитите на мъртвата жена.
За да вземат всичко, трябвало да надигнат трупа и те го сторили.
Тогава се чуло някакво изхълцване, а крадците застинали от страх и се
заоглеждали. Не, нямало никой наблизо. Пак се захванали да обират накитите на
жената. Но в следващия миг дори не посмели ни да гъкнат, ни да мръднат. Мъртвата
протегнала ръце, като след дълъг, сладък сън.
И… и се прозяла!
Жената си мислела, че е вкъщи, в леглото, протегнала ръка към единия от
крадците, този, който бил най-близо до нея, и обвила ръце около врата му.
Да те прегърне мъртва жена не е най-приятното изживяване, нали? Сърцето на
крадеца едва не спряло да бие от ужас.
Вторият крадец треперел от страх и бавно тръгнал заднишком да се измъква.
Както плетял крака крадецът, тъй кракът му хлътнал в един от старите гробове и
докато се усети, пропаднал. А гробът бил дълбок горе-долу колкото човешки ръст.
И от пръстта се подавала само ужасената глава на крадеца. Този стар гроб се бил
превърнал в свърталище на змии и гущери. И те се хвърлили да наказват тялото на
този, дето нарушил покоя им — захапали го, защипали го. А крадецът хем от страх,
хем от болка запищял, закрещял. Но не можел и да помръдне, пръстта го притискала
отвсякъде, само главата му се подавала над гроба и крещяла ли крещяла. Молела се
за пощада…
Първият крадец пък не смеел да помръдне в прегръдката на внезапно
оживялата мъртва жена.
Тя го галела, целувала го, защото го взела за съпруга си.
Крадецът усещал горещия дъх на оживялата жена по устните си и напълно се
вцепенил, когато тя го попитала ядосано:
— Какво стоиш като пън?!
Крадецът се напънал да й отговори, то какво ли и щял да каже, но направил
отчаян опит, горкичкият. И чак по-късно разбрал, че в този страшен миг завинаги
си е изгубил гласа.
Жената постепенно идвала на себе си и разбирала, че е станало нещо страшно
с нея. Отблъснала крадеца, когото досега прегръщала тъй страстно, и той паднал
като труп в гроба до нея. Тя, без да се усети, даже стъпила върху него, че била
нисичка и си подала главата. Що да види, Боже-Божке?! Наоколо само гробове с
кръстове, които сякаш се поклащат заплашително. А сред гробовете човешка глава
пищи отчаяно. И тази глава сигурно е на мъртвец, на кого друг ще да е, рекла си
жената.
И защо съм тука, зачудила се тя.
Без да губи време, изпълзяла от гроба, без да осъзнава, че е нейният, и
хукнала из гробището. Като профучавала край ридаещата от болка и страх глава на
втория крадец, без да иска, стъпила върху нея.
Излязла от гробищата жената и се втурнала към селото.
Краката й сами я отвели до нейната къща. А тя тъмнее.
Почукала на прозореца и зачакала. Отвътре се чул гласът на мъжа й:
— Кой чука в този късен час?
— И питаш! — сопнала се жена му.
— Ти… ти коя си? — попитал, този път вече колебливо и страхливо, мъжът й
отвътре.
— Как коя съм?! — ядосала се сега жена му и отвърнала свадливо: — Да не
искаш да кажеш, че не ме познаваш, а, така ли?
— Ама… — замънкал мъжът зад прозореца и погледнал.
На лунната светлина се очертавала, както му се сторило, една трепереща
сянка, която му креснала:
— Жена ти съм! — викала оживялата съпруга и предложила: — Ей на, виж ме,
дано ме познаеш! — залепила лице на стъклото.
Мъжът отметнал пердето и се оказал лице в лице с мъртвата си, погребана
през деня съпруга.
Дълго се гледали двамата. Жената се чудела и маела как така мъжът й,
собственият й съпруг, не я познава, а я гледа стреснато, уплашено и ужасено. А
мъжът пък се питал — с какво е обидил, унижил мъртвата си жена, та е дошла при
него?! И как е излязла от гроба и защо изглежда като напълно жива?
Ей така стояли един срещу друг мъжът и жената и само стъклото на прозореца
ги деляло…
Какво се случило нататък, то е ясно — мъжът, макар и трудно, повярвал, че
жена му си е жива и двамата се прегърнали и пак си заживели щастливо. Жената
вече внимавала с храната, поглъщала я само на ситни хапки и добре сдъвкана.
А каква била съдбата на двамата крадци? Този, когото оживялата мъртва жена
прегръщала и целувала, онемял. Все се опитвал нещо да каже, но лицето му се
гърчело от усилие, гърлото му бълвало непонятни звуци. И тъй си умрял, без да
успее да разкаже как го е целувала и прегръщала мъртва жена.
Вторият крадец, който пропаднал в гроба, полудял, горкият. Все тичал из
селото и бягал от нещо, но какво го преследвало, никой не знаел, само той виждал
змиите, гущерите и къртиците, които го хапели. Пищял цял живот, докато Господ не
се смилил над него и не го прибрал.
Това е историята за жената, която лакомията вкарала в гроба, а алчността
на крадците я върнала при мъжа й.
> Страховитото отмъщение
Имало едно време един момък. Голям смелчага бил. Всички му се чудели. И
как да не му се чудят? Вълк с голи ръце хванал, с мечка се преборвал и оцелял,
толкова смел човек бил.
И сигурно му се замаяла главата от славата, защото веднъж в кръчмата
викнал:
— И от мъртвите не ме е страх! Готов съм да отида в гробището посред нощ,
а за да сте сигурни, че съм бил там, ще оставя белег. — Извадил широкия си
ловджийски нож и го забил в масата пред себе си. — Ей този нож, всички го
знаете, ще оставя забит на нечий гроб!
— Е, това вече не можеш да го сториш! — рекъл кръчмарят и се прекръстил
уплашено.
— Мога! — изпъчил се момъкът.
— Не можеш! — отвърнал кръчмарят — Ти с мъртвите не се заигравай, те
винаги побеждават живите, колкото и да са смели, ей!
Момъкът почервенял от яд и станал.
— Отивам на гробището. Ще забия ножа си в гроба на баща ти, кръчмарю! Утре
можеш да отидеш да провериш.
Изпил си остатъка от ракията на един дъх и излязъл.
А в кръчмата селяците, притихнали, мълчали.
Вървял момъкът по познатите селски улици и скоро стигнал гробището.
Тръгнал между гробовете и скоро намерил гроба на бащата на кръчмаря, тук всеки
знаел кой гроб на кого е. Всеки род си имал отредено място.
Застанал момъкът пред гроба и промълвил:
— Прощавай, бай Иване, че ще ти наруша покоя, ама сигурно си чул — синът
ти не вярва, че съм безстрашен. Затуй сега ще забия ножа си на гроба ти и ще го
оставя, да може да го види.
И момъкът извадил ножа от канията, острието проблеснало на лунните лъчи и
той замахнал.
И тъй като замахнал с все сила, ножът се забил дълбоко в замръзналата
земя.
Момъкът погледал дръжката на ножа, която едва се подавала от земята и
решил да си ходи — ето го белега, стои си, утре всеки, който иска, ще го види.
Понечил да тръгне и нещо го задърпало отзад. Момъкът замръзнал от почуда,
не от страх.
Обърнал се рязко и какво да види? Никой нямало, явно мъртвите стават
невидими, след като ги положим в гроба, рекъл си. И зачакал.
Но нищо не се появявало, само леденият вятър просвирвал зловещо край ушите
му.
Тогава момъкът отново опитал да се освободи, да се измъкне от това, което
тъй здраво го държало. Напъвал, но не успял и рухнал на земята.
Силни и смели са мъртъвците, си казал момъкът и за първи път в живота си
усетил как страхът пъпли в душата и тялото му.
Нима ще ме убият, попитал се момъкът и като обезумял се хвърлил отново
напред.
И пак паднал без капка сила на земята, вече усещал как нечии студени
пръсти се докосват до лицето му, пълзят към брадичката му, стигат до шията и се
впиват в нея. Те са студени и силни като клещи…
А в кръчмата селяците седели и чакали, говорели си тихичко, шептели.
Докато не съмнало, никой не посмял да излезе от кръчмата, защото, знайно
е, през нощта черните и зли сили бушуват.
Щом изгряло слънцето, мъжете станали от масите и тръгнали заедно към
гробището.
Тук те заобиколили гроба и видели върху него проснат момъка, храбреца на
село. Лицето му било изкривено от неописуем ужас. Понечили да вдигнат тялото, за
да го отнесат, но нещо го държало. Пуснали го и побягнали, казали си:
— Мъртвите не го пускат!
Когато все пак се намерили неколцина по-смели мъже, които отишли и
разгледали трупа на момъка, видели ножа, забит в земята — той пронизал ямурлука
му и така държал тялото му в необичаен плен и не го пускал.
Измъкнали ножа, отнесли тялото на момъка в селото и обяснили:
— Мъртъвците го пуснаха за малко, колкото да го погребем.
И оттогава се знаело, че никой няма право да посещава нощем гробища. Още
повече пък да се хвали, че може да забие нож в нечий гроб.
> Огнената верига
Имало едно време един владика. Той бил строг божий служител и изисквал
всички да спазват най-стриктно и точно църковните повели.
А това означавало и почит, уважение и преклонение пред земните
представители на Бога, какъвто бил той самият.
Веднъж владиката пътувал в своята разкошна каляска и забелязал, че в една
нива край пътя самотен орач върви след слабичка крава. Наредил владиката на
кочияша да спре до орача и го поздравил, а сетне строго зачакал да види как ще
му се отблагодари беднякът.
Но орачът все тъй се влачел след немощната си кравичка и натискал плуга.
Владиката почакал и като видял как се отнася към него — владика, църковен
служител и Божи наместник на земята — пламнал от гняв. И проклел орача.
Толкова голям бил гневът на владиката, божи наместник на земята, че думите
му излетели като огнена стрела от устата и полетели към приведения над плуга
беден орач. Но стрелата не се впила в снагата на орача, а се завъртяла над
главата му и се завърнала обратно. Превърнала се досущ в огнена верига, която се
обвила около врата на владиката.
Нима Бог е отказал да накаже орача, който не уважил неговия наместник тук
на земята?!
Владиката затреперил от почуда и само хъхрел от гняв и ярост велика. А
огнената верига около врата му го изгаряла, та чак виел от незаслужена болка.
Орачът все така плетял крака след своята немощна кравица.
А кочияшът, свидетел на случката, се извърнал назад към своя господар и му
казал:
— Святий владико, не беше прав.
Владиката се сгърчил от гняв и несъгласие, само посочил орача, а сетне
устата си, от която сякаш излизал пламък, тъй го горяла веригата.
Разсмял се кочияшът и обяснил на своя господар:
— Този човек е глух, владико! Той не те чу и по тази причина не
заслужаваше да го проклинаш. Виж как Бог върна проклятието ти обратно.
Владиката, макар и бавно, проумял какво е сторил и слязъл от каляската,
застанал на колене и така припълзял до орача. А той го гледал с огромно
недоумение, даже се объркал и изплашил човечецът. Владиката, с огнената верига
около врата си, само се молел:
— Прости ми, човече! Прости моята грешка голяма!
Орачът по устните на владиката разбрал какво му говори и рекъл кротко,
обречено:
— Бог ни е наредил да прощаваме, тъй че и аз ти прощавам, макар да не знам
какъв е грехът ти.
Тогава се случило чудото — веригата се стопила, владиката опипвал с пръсти
врата си, нямало му вече нищо!
И засрамено благодарил на Бога, че му е простил прибързаното осъждане на
глухия орач.
Оттогава владиката девет пъти изслушвал, десет нощи премислял, докато реши
дали да прокълне някого.
> Всеки да си знае мястото
На един мъж му умряла жената. Е, Бог я взел, рекъл си той и я погребал
както подобава — по християнски. И следвал традициите свети, както се изисква и
както ги знаел от майка си и баща си — ходел на гроба, вино преливал.
Само дето винаги казвал на гроба, сиреч на лежащата в него своя съпруга:
— Не мога без тебе, жено, разбери го. Стани от гроба и ела си у дома. Ела
си, казвам ти, жено!
Тъй говорел и се молел всеки ден мъжът на починалата си съпруга. Нито ден
не пропускал.
Един път, когато отново изрекъл думите — страстни, тъжни, печални,
умолителни, — пръстта над гроба започнала да се надига!
Мъжът отстъпил уплашено — нима жена му ще го послуша и ще се завърне
вкъщи?
Нима мъртвите могат да стават от гроба?
А пръстта все така се надигала, разпуквала се черната, все едно оживявала
— нещо отдолу, от гроба, идвало към него, пристигало бавно, но сигурно.
Жена ми се надига от гроба — изплашил се мъжът и си представил как ще
трябва да живее отсега нататък с мъртвата. Представил си нейния оголен череп,
скелета й без никаква плът и тъй характерния мирис на мъртвец, който ще усеща в
леглото, в кухнята, даже на нивата.
И закрещял от ужас човекът:
— Ти от шега не разбираш ли, мила ми жено?!
Пръстта все така се надигала, идвала, идвала при него мъртвата съпруга.
Мъжът вече закрещял:
— Стой си там, където си, в гроба!
А пръстта все така се надигала — идвала, идвала при него мъртвата му
съпруга — ето сега ще се покаже черепът й, ще го стрелне с поглед през кухите
очни дупки, ще протегне към него ръце костеливи…
И изплакал мъжът:
— Разбери, жено, светът е за живите, гробовете — за мъртвите.
Пръстта над гроба престанала да се надига и от нея се подала главата на
една къртица.
> Ела, смърт, вземи ме!
Имало едно време двама старци — дядо и баба. Добре си живеели, спогаждали
се с младите — уважавали ги син и снаха, обичали ги внуците — момче и момиче,
вече поотраснали.
Да, ама бабата била проклета — все била недоволна от нещо и повтаряла:
— Ела, Смърт, вземи ме!
И дядото, и синът, и снахата, и внуците настоявали бабата да не призовава
Смъртта, а тя винаги им отговаряла:
— Мене, мене трябва да вземе Смъртта, а вие нека да живеете!
Тъй се нижели дните, младите работели, внуците растели, а бабата все си
повтаряла:
— Ела, Смърт, вземи ме!
Една зимна вечер бабата била самичка — всеки бил зает със своите си
работи, а дядото й лежал болен в съседната стая.
И пак, както обикновено, бабата викнала:
— Ела, Смърт, вземи ме!
Но виж ти, този път Смъртта я чула. Вратата се отворила и в стаята влязла
тя — Смъртта. На главата с качулка, с дупки за очите й, които светели страшно, а
в ръката й — коса. Влязла Смъртта и изрекла със зловещия си глас:
— Дойдох, бабо, да те взема! Ставай и тръгвай!
Бабата се разтреперила от страх и забъбрила:
— Ама чакай, то пък сега точно бива ли?! Зима е… Виелица има отвънка, ще
настина, пък и не съм се приготвила…
Смъртта се разсмяла и пристъпила крачка към бабата, която се свивала до
огнището.
— Нали ме викаш постоянно и ето ме на, дойдох! Съжалявам, че досега нямах
време и тъй се забавих. Ставай, бабо, и тръгвай!
Бабата се притискала до огнището и не помръдвала.
— Какво, не искаш ли да идваш? Или искаш да ти резна главата с косата и
тъй да те отведа там, Горе? — попитала заплашително Смъртта и свалила косата от
рамото си.
Тогава бабата предложила:
— Мии, смятам, че за мен е рано да ходя там, Горе! И ще ти предложа друго!
— Казвай! — рекла Смъртта, но все така държала косата в готовност да резне
на бабата главата.
— Вземи моя дядо! — изрекла бабата и кимнала към вратата на съседната
стая. — Той е болен, стар и ненужен! Вземи го!
Смъртта се разсмяла. Малцина са тези, които са виждали как Смъртта се
смее, страховито е! Няма по-ужасно от това да се смее в лицето ти Смъртта, с
косата в ръка, готова да те грабне и да отпътувате там, Горе!
И Смъртта влязла в съседната стая, хлопнала сърдито вратата зад гърба си.
Какво се случило там, бабата не разбрала, но въздъхнала облекчено, даже в
пазвата си плюла. Станала чевръсто, залостила вратата и пак приседнала до
огнището — тъй хубаво било да си седиш до пукащите пънове, а отвън да вият
злокобно виелици и зимни хали…
Да, ама вратата, макар и здраво залостена, изведнъж пак се отворила и
влязла отново Смъртта, весело се смеела, злокобната!
Влязла и рекла, потропвайки по пода с дръжката на косата си:
— Отведох го там, Горе, дядото. Сега вече е твой ред, бабичко! Ставай да
тръгваме!
Бабата се затресла от страх, едва не влязла в огнището и накрай рекла на
Смъртта хитричко, с въздишка:
— Ако трябва непременно някой от тази къща да отведеш, то вземи снаха ми.
Проклета е, време е да умре!
— Добре! — съгласила се весело Смъртта и влязла в другата стая.
Бабата скокнала, застанала до ключалката и подслушвала разтреперана. В
съседната стая нещо се случвало, някой изпъшкал, после синът й май заплакал.
Бабата на пръсти се върнала и седнала отново кротко до огнището.
Сега даже не се опитала да проверява залостена ли е наистина вратата,
защото вече знаела — за Смъртта прегради няма.
И тъкмо се поуспокоила бабата, когато вратата със замах се отворила и
Смъртта отново се втурнала в стаята.
— Отведох там, Горе, снаха ти! Сега вече е твоят ред, бабичко! Ставай и
тръгвай пред мене!
Бабата се свила на кравайче от страх, но мислила, мислила, досега два пъти
изпратила Смъртта за друг, защо и сега да не го стори? И предложила:
— Ех, мъчно ми е да ти го кажа, но вземи сина ми!… — Въздъхнала и
добавила: — Децата му са поотраснали, пък и аз ще им помагам в живота.
— Чудесна идея! — възкликнала Смъртта развеселена и се втурнала пак да
дири поредната си жертва.
Бабата се отпуснала до огнището и даже заплакала — обичала тя сина си, но
себе си, разбира се, повече обичала…
И тъкмо аха да задреме, вратата пак се открехнала, Смъртта бавно влязла и
изпъшкала:
— Уф, уморих се, той, синът ти, много ми се съпротивлява, ама го отведох
там, Горе! Не иска, дърпа се, даже се опита да бяга, да знаеш колко дълго го
гоних из селото, ама накрая му резнах краката с косата и тъй го пипнах.
Бабата, свита в ъгълчето си, до огнището, мълчала и въздишала, а отвън
виелицата виела ли виела, даже вълци нейде се обаждали, а кучетата, ужасени от
Смъртта, само скимтели…
И бабата пак чула:
— Хайде, бабо, да тръгваме за там, Горе! Ставай и тръгвай!
Сърцето на бабата все едно спряло, но все пак успяла да предложи на своята
стара вече познайница:
— Тоо… какво да ти кажа! Млада е внучката, оправна, ама там, Горе, май ще
е по-полезна на Бога. Вземи нея!
Смъртта дълго се смяла, даже косата изтървала и като профучала край
главата на бабата, казала:
— Чудесна идея. Отивам да я взема и да я отведа да служи на Бога!
Бабата въздъхнала и с трепет се заослушвала — дали няма да пропеят
петлите, та да се свърши тази ужасна нощ. Но и петлите не смеели да гъкнат, като
усещали усърдната шетня на Смъртта…
Минало не минало мъничко време, и вратата, макар и здраво залостена, пак
се отворила и влязла Смъртта, цялата обсипана в сняг и треперела, направо към
огнището се втурнала, оставила косата на пода и клекнала срещу пламъка. Уж
Смърт, ама и тя трепери от лютия студ отвънка.
Постояла Смъртта и пак рекла на бабата:
— Сега вече тръгваш с мене, там, Горе — при дядото, при снаха си, при сина
си, при внучката си — най-близките ти хора. Как ще живееш тука без тях, а?
Бабата обаче не мислела така и рекла на Смъртта:
— Защо забрави внука ми? Такова весело момче, пък как пише и чете, ще
помага на свети Петър, вземи него, аз за какво съм ти?!
Смъртта се заляла от смях, тъй дълго се кискала, че по пода се търкаляла
чак. Накрая станала, застанала до вратата на вътрешната стая и рекла:
— Не съм съгласна да вземам внука ти!
— Вземи го! — писнала бабата и простряла умолително ръце.
— Не! — неумолимо рекла Смъртта. — Ще повикам оттам, Горе, твоите близки,
нека те кажат кого да взема — теб или внука ти! Тях ще послушам! — и като
отворила вратата на вътрешната стая, заповядала:
— Влизайте, мъртъвци!
Един подир друг в стаята влезли дядото, снахата, синът, внучката с
наведени глави. Ама, Боже, те били досущ като живи, със същите дрехи, с които
ходели вкъщи. Бабата плеснала ръце от почуда.
Смъртта се обърнала към тези, на които току-що взела душите, и попитала:
— Кажете сега, милички мъртъвци, кого да взема за там, Горе — внука или
бабата?
Мъртвите отговорили вкупом, като един:
— Бабата!
И се разсмели.
А заедно с тях се кискала като луда и Смъртта, толкоз много се смеела, че
й паднала качулката и бабата видяла, че под нея се крие лицето на внука й.
Тъй излекували бабата и тя никога вече не викала:
— Ела, Смърт, вземи ме!
> Невярната вдовица
Имало една жена, която непрекъснато повтаряла на мъжа си, че не може да
живее без него. Той се усмихвал весело, а тя се сърдела и ядосано повтаряла, че
ако той умре, тя друг мъж няма да погледне в очите.
Да, но сякаш Бог решил да провери дали са верни клетвите й. Мъжът й умрял
неочаквано. Погребали го и животът продължил.
На третия ден след смъртта на мъжа й един търговец потропал на портата.
Излязла вдовицата, заоглеждала му стоката. Заговорили се двамата и от дума на
дума станало ясно, че и той е вдовец, търси си оправна жена, с която да сподели
богатството и остатъка от живота си. Жената, без да губи време, му признала, че
и тя е вдовица, че си търси мъж. И тъй набързо се харесали, сговорили се още на
другия ден да се сгодят.
Заминал си търговецът, поглаждал си доволно брадата и обещал след ден да
се върне.
Жената пък се втурнала вкъщи и викнала на децата:
— Милички, ще си имате нов татко!
— Не щем! — ревнали ужасени децата. — Искаме си нашия татко, не щем друг
татко!
Жената се ядосала и им креснала:
— Новият ви татко ще е много по-добър от предишния ви! И млъкнете, а като
дойде, ръка му целунете!
На другия ден още от ранни зори жената застанала пред портата да чака
бъдещия си съпруг. Ето че се задала каруцата му, а той в нея, попоглажда си
брадата и се усмихва доволно.
Затичала насреща му жената, той пък скокнал от каруцата и тя се хвърлила
на врата му, обсипала лицето му с целувки.
И тъй, влезли в двора, а майката завикала на децата:
— Идвайте, милички, да видите новия си татко!
Децата излезли едно по едно от къщи с наведени главички. Не смеели да
гъкнат, че се страхували от гнева на майка си. А тя стояла зад гърба на бъдещия
си мъж и със знаци им показвала, че трябва да му целунат ръката, тъй както
обичаят повелява.
Децата стояли насред двора с наведени ниско главички и не мърдали. Само
най-мъничкото, момченце на пет годинки, се загледало в мъжа насреща си и
радостно завикало:
— Ето го татко! Татко! Татко!
Децата стояли с наведени главички и мърморели:
— Мъничко глупаче!
Но малкият тичал около тях и ги молел:
— Како, батко! Вижте, вижте, татко! Той не е умрял, както ни казаха, жив
е, жив е!
Децата едно по едно повдигали главички и с личица целите в сълзички се
втурвали към бъдещия съпруг на майка им. Хвърляли се с викове:
— Татко!
— Татко, ти се върна!
— Миличкият ми татко!
Даже едно от децата му казало:
— А мама тъй да ни излъже, че сме щели да имаме някакъв си нов татко!
Едва тогава нещо жегнало жената и застанала тя срещу мъжа, цял накачулен
от децата. И какво да види?
Та това бил мъртвият й съпруг, той притискал в обятията си децата.
Жената заотстъпвала назад, гърбът й опрял на стената и тогава прошепнала:
— Не може да си жив! Аз очаквах друг, не тебе!
— Знам — рекъл развеселен мъжът, когото жена му считала за бездиханен
труп. — Престорих се на мъртвец, за да ти докажа, че не си права. Видя ли как
реши да се омъжиш още на третия ден след смъртта ми, а се кълнеше, че никога
няма да погледнеш друг!
Жената заплакала от радост, но и от унижение и вече никога не промълвила,
че няма да погледне друг, ако умре мъжът й. А той сякаш напук пращял от здраве и
веселие.
> Подаръкът на дявола
Някога, когато още не било ясно на кого принадлежи земният свят, Бог и
Дявол се борели денонощно.
Тъй веднъж Дяволът си набелязал едно сговорно семейство и решил да раздели
съпрузите. Двамата живеели обичливо, гледали се в очите и нищо не можело да ги
смути в общия им път.
Как ли не се опитвал Дяволът да съблазни жената — престорвал се на какви
ли не мъже, които се предлагали, но вярната съпруга винаги ги отхвърляла с
думите:
— Моят мъж е най-красив, най-умен, най-добър, с никой друг няма да го
заменя.
Дяволът непрестанно се опитвал да изтика от правия път и мъжа —
преобразявал се в изкусителни красавици, които денонощно го преследвали, но
винаги повтарял:
— Яя, какви сте грозни! Аз имам най-красивата, най-добрата, най-нежната
жена на света! Няма с друга да я заменя.
Отчаял се Дяволът, че не успява да раздели сговорното семейство, ден и нощ
мислел как да го направи, но нищичко не измислял.
Един ден, като си седял под едно дърво отчаян, видяла го една баба и се
спряла, загледала го подигравателно и го попитала защо е така умислен.
Дяволът й разкрил кой е и какво иска да направи, а не може. Бабата се
закискала, сетне седнала до Дявола и като го сръгала в ребрата, попитала:
— А едни чисто нови чехли ще ми подариш ли, ако успея да разделя
семейството?
Дяволът мрачно обещал:
— Ще имаш от мене такива чехли, дето си стоят вечно нови!
И станал, тръгнал си, продължавал да мисли какво да стори, семейството да
раздели, Бога да победи. А на старицата не повярвал, къде ще може да свърши тя
това, което той, Дяволът, не е успял, нека си се хвали, горката…
А бабата решила да си спечели нови чехли, начинанието хич не й се виждало
трудно, знаела тя какво да стори, нали затуй е баба — много живяла, много
видяла, много научила…
Първо отишла при съпруга и му пошепнала, че неговата жена му изневерява.
— Не може да бъде! — възкликнал мъжът. — Жена ми е светица!
— Дрън-дрън! — подхвърлила му игриво бабата и попитала: — Искаш ли да ти
кажа кой е другият?
— Глупости дрънкаш, бабо! — разсмял се мъжът.
Бабата се фръцнала и понечила да си тръгне, само рекла през рамо:
— Щом не искаш да знаеш кой ти слага рогата, твоя си работа, страхливецо!
Мъжът гледал как бабата бавно се отдалечава. Съмнението, което вляла като
капка отрова в душата му, се разраствало и той се затичал, настигнал бабата,
спрял я.
— Добре де, кажи ми, пък аз не съм длъжен да ти вярвам.
— Не си, я! — усмихнала се бабата. — Аз нека само да ти кажа, а ти, ако
искаш, просто провери. Ама то и без проверка си личи, че си има друг. Нали
знаеш, човече, този, на когото изневеряват, научава винаги последен, а инак
всички вече знаят…
— И кой е другият мъж на жена ми? — не се стърпял разтреперан от гняв
съпругът.
— Бояджията, кой! — троснала се старицата — То това го знаят и врабците по
стрехите! Погледни й дрехите и ще видиш боята, защото той я въргаля където му
падне, вярната ти съпруга… — изрекла старицата, поколебала се и допълнила: — Тя
е решила да те убие тази вечер, глупако! — и си тръгнала.
Сега вече, като посяла зрънцата на съмнението, страха и ужаса в душата на
мъжа, идвало ред на съпругата. Отишла при нея бабата с кошница в ръка. Поканила
я жената в гостната и попитала дали да я почерпи чай.
— Може, градински — кимнала бабата и останала сама в гостната.
Съгледала тя гардероба и се втурнала с кошницата в ръка към него. Чевръсто
извадили четка и я пъхнала в първото от бурканчетата с боя, наредени в нея.
Мацвала роклите, обувките на жената с разноцветни бои. Свършила добра работа и
пак си седнала кротко на стола, зачакала си чая.
Влязла домакинята, поднесла го и се заприказвали, ей тъй на, сладко, по
женски. От дума на дума старицата, макар и с половин уста, колебливо, личало й,
че не иска да носи лоши вести, но все пак споделила с жената, че мъжът й вече не
я обича и май си има друга, но то само така се говорело, може и да не е вярно…
Жената се разплакала, а старицата подхвърлила, че тя затова е дошла де, за да я
научи как да си го върне, неверния съпруг.
— Как?! — трепнала жената.
— Отрежи три косъма от косата му и ми ги дай. Останалото е лесно — ще
направя магия и той ще забрави всяка друга жена.
Жената поблагодарила на старицата и я изпратила да си ходи.
После изтичала в кухнята, избрала най-острия нож и го занесла в спалнята,
скрила го под леглото.
Зачакала завръщането на мъжа си.
А той се върнал умислен, все едно е пиян. Изпратил я да вземе нещо от
двора, а докато я нямало, отворил гардероба и що да види — на всяка от дрехите и
обувките на жена му имало капки боя, Боже!
— Мръсница! — изскърцал със зъби съпругът и разбрал, че истината е лъснала
пред очите му. — Значи ще поиска и да ме заколи — рекъл си разтреперан.
Вечеряли мълчаливо и си легнали.
Легнали, но нито един от двамата не заспал, макар и мъжът, и жената да си
затваряли очите и всеки от тях да се опитвал да убеди другия, че отдавна не е
буден вече.
Жената дълго слушала как равномерно диша мъжът й и решила, че е време да
действа. С едната ръка напипала ножа под леглото, а с другата стиснала кичурче
от косата на мъжа си. И тъкмо да го отреже, мъжът хванал ръката й с ножа и
креснал:
— Да ме убиваш искаш, развратна жено?!
Толкова ярост се била набрала в душата му, че грабнал ножа и го забил
право в сърцето й.
На другия ден целият град говорел за кървавата драма на най-сговорното и
обично семейство в градчето.
Под дървото, където някога седял Дявола, отрано седнала бабата и зачакала
своята отплата — нови-новенички чехли.
Но Дявола все не идвал и не идвал.
Вече наближавало обяд, камбаната тъжно биела на умряло, хората в градчето
само за убийството говорели, нима Дявола не е разбрал, че си е свършила
работата, тъй както му бе обещала?
Омръзнало й на бабата да чака и се заоглеждала — дано види отнякъде Дявола
да се задава… Но отникъде не идел, проклетникът.
Погледнала до себе си и видяла напълно заслужения си подарък — чисто нови-
новенички чехли. Грабнала ги бабата и ги премерила — ама те точни, виж го ти
Дявола как знае!
И тогава чула гласа му, Дявола явно бил край нея, но се криел невидим:
— Изпълних обещаното!
Бабата възмутено попитала:
— И що се криеш, що не ми даде чехлите лично, проклетнико?
— Страх ме е от тебе — признал си Дявола и даже не се показал.
Оттогава е останала поговорката: „Това, дето Дявола не може да свърши,
бабата ще го довърши.“
> Разкаялият се разбойник
В далечни времена, когато в планините ни върлували разбойници, имало един
злосторник, който се разкаял за греховете си. А те били наистина безчет — убивал
и ограбвал години наред. И сега разбойникът всеки ден чувствал как го ръфа
неговата съвест, досущ като вълк го била захапала и не пуска, а той се чудел как
от нея да се спаси.
Както си седял един хубав божи ден и си спомнял за поредния си страшен
изгарящ го грях, дочул шум. Сърцето му на разбойник трепнало, тялото му само се
надигнало и с тихи стъпки се приближил до горската пътека и задебнал. По
пътеката бавно и важно крачел някакъв духовник. Разбойникът по навик посегнал
към кръста си, където винаги висял ножът му, но отдавна вече той не му бил нужен
и не го носел. Усмихнал се горчиво и зачакал пътника да приближи. Видял, че е
владика, коленичил на пътеката и се помолил:
— Благослови ме, владико!
Владиката го благословил, поседнали двамата под едно дърво и тогава
разбойникът му разкрил душата си.
И владиката му разказал накъде е тръгнал:
— Ей тук, наблизо трябва да има една поляна, а на нея — колиба, в нея пък
— отшелник свят.
— Знам къде е — рекъл разбойникът, който познавал тукашната гора като
петте пръста на ръката си.
— Ще ме отведеш ли там, човече? — попитал владиката.
— Ще го сторя, владико, макар че отшелникът ме мрази, че съм грешник голям
— въздъхнал разбойникът.
И разбойникът повел владиката. Стигнали до полянката и какво да видят?
Чудо голямо! Чудо невидяно!
До колибата отшелникът лежи на ложе, което сам си бил измайсторил от
клони. Лежал си и личало, че текат последните мигове от земния му свят живот.
До главата му стояла Богородица и го гледала с такова умиление, че който и
да видел святата майка, не можел да не се просълзи от умиление от обичта, която
тя излъчвала.
А до нея, край нея, зад нея, даже и над нея — ангели белоснежни, един до
друг и всички вперили взор в отшелника.
— Ангелите очакват сетния му миг и ще отнесат душата му право в обятията
на Бога — прошепнал владиката, но го чули.
Ангелите закимали, заговорили един през друг с небесните си нежни гласове:
— Да, прав си, владико, прав, прав, прав…
Самата Богородица спряла взора си на владиката и му се усмихнала благо.
Но и отшелникът дочул шепота на владиката и попитал:
— А с тебе кой е, владико?
— Един разбойник. Помогна ми да те открия… — отвърнал той.
А отшелникът се надигнал, макар с огромно усилие, и погледнал да види кой
е разбойникът.
Щом го зърнал, отшелникът заговорил яростно за греховете на разбойника,
осъждал го, обявил, че го презира, даже не иска да умира, докато не види него
мъртъв… Било страшно да се слуша.
Дори Богородица заотстъпвала назад и изведнъж изчезнала — дали в гората се
скрила, или в небесните простори, не станало ясно.
Стоял разбойникът с наведена от срам глава и слушал жестоките думи на
отшелника. Прав бил да го осъжда. Всичко, което разправял, е вярно — нима не е
убивал, нима не е измъчвал, нима не е ограбвал? Ех, да можеше по някакъв начин
да върне миналото, но нямало как!
Стоял разбойникът с наведена глава и съвестта му го гризяла както винаги —
бавно и неуморно.
А владиката побутнал разбойника и му рекъл възбудено:
— Гледай, гледай!
Едва сега посмял разбойникът да повдигне поглед и що да види?
Вместо ангелите поляната била изпълнена с дяволи, всеки въоръжен с вила. А
един, сигурно бил тарторът им, забил вилата си в главата на отшелника. Страховит
писък, хиляди демонски смехове и кански кикот изпълнили гората. Дяволските
изчадия отлетели, а начело бил предводителят им, понесъл набучена главата на
отшелника.
Разбойникът за първи път в живота си се разтреперил от страх, казал си —
щом този свят отшелник е запокитен в ада, какво ли ме очаква пък мен, но си го
заслужавам… И залитнал. Владиката го хванал и бавно го положил върху тревата.
Тогава долетели ангелите и поели душата на разбойника, отнесли я право в
обятията на Бога. Защото разкаялите се грешници са любимите му деца…
> Смъртоносният скок
Живяла едно време девойката Калина. Буйна, волна и весела била тя, дъщеря
на беден овчар, който проклинал, че съдбата е тъй немилостива към него. Не го
дарила с нито едно момче, а с три момичета.
Калина била най-голямата и тъй като майка й умряла рано, изцяло я
заместила. Готвела и чистела, перяла и предяла, тъкала и дрехи шиела за всички,
но домакинската работа не я изморявала и често отменяла и баща си — овцете
пасяла и весело си пеела.
Порасла Калина, станала мома за женене и красотата й цъфтяла, усещало се,
че има нужда от мъжка ласка, но момичето едва ли разбирало това. Какъв ти мъж
високо в планината, откъдето овчарското семейство не слизало по-надолу. Тук
рядко стъпвал и човешки крак. Хора нямало, но пък спокойно се разхождали по
поляните сърни и елени, подскачали зайци, тук-там се мярвали красивите опашки на
лисици, а понякога и ревът на мечки се чувал.
Калина не се страхувала от тях, а дружала с горските зверове, и те също я
обичали. Вълци не доближавали кошарата, за да откраднат овца, ловували край
други кошари. Не искали да разсърдят хубавата и весела Калина, своята добра
приятелка.
Тъй си живеела Калина, косите й били руси и стигали до кръста, ако имало
кой да я види, щял да помисли, че не е земна девойка, а самодива.
Точно така си помислил и царският син, когато, увлечен в преследването на
елен, стигнал до поляната, от която започвало мъничкото царство на Калина. Била
прекрасна пролет, цветята нацъфтели, тревата, по-зелена от всякога, покривала
всичко наоколо. Овцете сладко хрупали, двете овчарски кучета се излежавали,
примижали на слънце.
Изведнъж сякаш вихрушка преминала през гората. Мярнал се елен и изчезнал,
а след него се появил конник с лък в ръка. Кучетата се втурнали към него, а той
ги подплашил и те спрели пред коня и лаели като луди. Ето че зад този неочакван
гостенин дошли още хора — всички въоръжени за ловуване.
— Хей, момиче, накъде отиде еленът? — попитал конникът, пристигнал пръв.
— Шмугна се в гората — отвърнала весело Калина. — Май го изпуснахте… — и
се разсмяла.
А конникът се намръщил — целият бил плувнал в пот, на челото му била
засъхнала струйка кръв, явно някое клонче го било одраскало. Хората зад конника
зашумели, един от тях слязъл от коня, бързо отишъл при Калина и тихо й
заговорил:
— Това е царският син, селяндурке! Дръж се учтиво, както подобава, не дръж
такъв език!
— Че какво лошо съм казала?! — учудила се Калина. — Я си вървете по пътя,
ще ми уплашите овцете, да ви се не видяло!
— Ей, момиче, ти май си напълно дива! — строго я смъмрил старият
царедворец.
И замахнал с камшика си да я удари, но го спрял гласът на царския син:
— Остави момичето! — Смушкал коня си и се приближил до девойката.
— Ти коя си?! — попитал я той.
— А ти кой си? — отговорило момичето, а старият царедворец пак издигнал
над главата й камшика си.
— Аз съм царският син — усмихнал се младият човек.
— Аз съм овчарската дъщеря — рекла на свой ред Калина.
— Тук нейде ли живеете? — попитал царският син и се заоглеждал, отвсякъде
гора и нищо друго.
— Ей там ни е къщата, до нея е кошарата — посочила Калина и предложила: —
Ела, ако искаш, ще ти дам да пиеш мляко!
И всички се отправили към бедната къщичка на овчаря. Най-отпред вървели
царският син и Калина, на крачка след тях бил старият царедворец, а след него —
цялата ловна дружина.
Тъкмо наближили къщата, когато царският син спрял, като видял дълбок ров
да я огражда.
— Този ров за какво е?
— Ее, ама ти много питаш! — отговорила Калина и старият царедворец
изсъскал зад гърба й.
— Е, добре де, ще кажа — понамръщила са Калина и обяснила: — баща ми го
беше изкопал за друго, ама аз го ползвам, за да го прескачам.
— Да го прескачаш ли?! — възкликнал удивен царският син и поклатил
невярващо глава.
— Ти май си мислиш, че лъжа, а? — усмихнала се Калина и попитала: — А
искаш ли да ти покажа?
— Хайде де! — подразнил я царският син.
Първо царедворецът, а после и останалите мъже гръмко се разсмели.
Калина почервеняла и навела глава. Още не бил секнал смехът, когато
момичето се затичало обратно. А царският син се провикнал:
— Видяхте ли как изплашихте самодивата, ще избяга от нас!
Внезапно Калина спряла и сега всички разбрали какво ще прави — засилила
се, притичала край свитата, профучала край царския син и полетяла над рова.
Царският син си затворил очите, защото знаел какво ще последва — момичето
ще се окаже на дъното на рова с изпотрошени ръце и крака.
Какво било учудването му, когато го видял от другата страна на рова да
помахва весело. Не само помахвало, но и подвикнало:
— Я да те видя сега тебе, какво можеш, като си царски син!
— Мога — извикал царският син.
— Можеш, грънци! — провикнала се Калина и се разсмяла, даже добавила: — Не
те ли виждам какъв си ми крехък!
Старият царедворец пак размахал камшика, но далече била Калина, нямало как
да я стигне.
Тогава царският син се обърнал и започнал да се отдалечава от рова.
Старият царедворец се затичал след него и нещо му говорел, но момъкът само
махнал с ръка.
Засилил се царският син и полетял над рова. Полетял, но не успял да стигне
отсреща, а паднал в него.
Свитата се разтърчала, влезли в рова и какво да видят — царският син бил
издъхнал — как паднал, какво преживял, не било ясно, но се простил с младия си
живот.
А Калина заплакала. Не усетила как по нареждане на стария царедворец
вързали ръцете й с въже и я метнали на един от конете.
Така се явили пред царя и му обяснили как това проклето момиче подтикнало
неговия любим син към гибел. Царят си изтрил сълзите и рекъл:
— Щом тя е причината за смъртта на сина ми, ще я погребем заедно с него.
Така ще изплати греха си.
Затворили в тъмницата момичето, а то леело сълзи, никак не му се умирало,
а и се чувствало виновно за смъртта на царския син.
Дошъл денят на погребението и царската заповед била изпълнена — натикали
момичето в гроба и го затрупали.
Гробът бил широк, царски. Не гроб, а малка гробница. Седяло момичето и се
взирало в красивото лице на царския син, леело сълзи безутешно и чакало своята
смърт.
Но вместо смъртта дошла една змия. Припълзяла бавно покрай тялото на
царския син и се спряла до главата му.
— Боже, божичко, ще изпие очите му! — казало си момичето и замахнало с
тежка огърлица. Смачкало главата на змията.
И отново зачакало момичето смъртта си, сълзите му все така се стичали на
воля. Изведнъж чуло нещо като писък. Какъв ти писък в гроба, недоумявало
момичето, но се ослушало. И отново чуло писъка. Сега видяло и кой го издава —
друга змия, досущ като първата, само че на по-светли ивици. Тя бързо пълзяла и
стигнала до мъртвото тяло на първата змия. Попълзяла около мъртвата и изведнъж
главата й се надигнала. Змията направила нещо странно, поне така изглеждало на
момичето — с главата си очертала кръстния знак и той останал да свети в тъмното,
а мракът станал още по-гъст.
Гледала втрещена Калина и що да види? Змията побутнала този светещ кръст с
главата си, той се завъртял веднъж, после втори и трети път. И тогава се случило
чудото — убитата змия първо помръднала, а сетне надигнала глава. И главата й
вече не била смачкана, а цяла-целеничка!
Гледала Калина и не вярвала на очите си. Като през сън видяла как двете
змии изчезнали нанякъде.
Тогава Калина решила да опита и тя да възкреси царския син.
Повторила всичко, което наблюдавала, очертала кръст и той засвяткал в
гробищния мрак. После го докоснала с устни и той се завъртял — веднъж, втори,
после и трети път.
И тогава чула изпъшкване откъм ковчега. Навела се Калина и усетила топлия
дъх на царския син.
Той дълго не вярвал, че се намира в гроба, но накрая сам се убедил —
намерил огниво, каквото винаги слагали в ковчега някога старите хора, открил и
една факла и я запалил. Огледал се и разбрал, че са живи погребани двамата с
девойката.
И така си заживели Калина и царският син. И двамата били млади, и двамата
били хубави, заобичали се и даже се зарекли, че вече са женени, че си
принадлежат един на друг за вечни времена.
Минало се време и Калина родила момченце, което заплакало високо и волно,
откъде да знае, че в гроб е родено?
Точно в този миг върху гробницата бил полегнал един овчар. И ясно дочул
детския плач, а после и някакви гласове.
И се затичал ужасен, разказал на царя каквото е чул.
Царят дълго не вярвал, но все пак разпоредил да се отвори гробницата.
Отворили я и що да видят — погребали двама, намерили трима.
> Благодарният мъртвец
Имало едно време един беден, беден момък, казвал се Стан. Бил сирак, нямал
си нищичко и решил да поеме по белия, чуден свят да си търси щастието.
Тръгнал Стан, понесъл със себе си всичко, което имал — една тояжка,
откършена от дървото, което се извисявало над бедната му родна къщурка.
Тръгнал Стан, нямало кой даже коричка хляб да му подаде на изпроводяк.
Нямало и кой да го изпрати, да се сбогува с него — та той бил от малък все
чирак, все на чужди хора слугувал…
Ех, че тъжно му било на Стан, когато напускал родното си село!
Вървял, вървял, но започнал да се спуска мрак. И къде да се приюти бедният
юнак? Да хлопа по чуждите врати и да моли за подслон? Не, никога не би го
сторил, бил твърде горд — поогледал се и видял, че току до пътя е селското
гробище. И решил тук да нощува, тук да намери подслон — при мъртвите, защото
живите били тъй немилостиви. А мъртвите нямали да му откажат да го приютят
покрай вечните си домове — гробовете.
Намерил си Стан едно местенце между два гроба и полегнал на земята. Уморен
бил, та докато усети, заспал.
Събудил го човешки говор. Момъкът се стреснал, необичайно е в гробищата
нощем да звучи човешка реч. Гледа и що да види? Двама души с лопати в ръце
разравят един гроб. Изкопали гроба и измъкнали ковчега.
Чуло се как зловещо проскърцва капакът на ковчега и смаяният Стан
наблюдавал как измъкнали мъртвото тяло от ковчега. Нима ще крадат мъртвец,
попитал се ужасеният момък и тихичко се промъкнал да види какво смятат да правят
тези хора.
А те положили трупа на земята и единият се обадил:
— Парите, които ни дължеше, не успяхме да си върнем! Но сега такъв бой ще
му хвърлим, че нищо няма да остане от проклетия негодник!
— Удряй да удряме! — изсъскал другият и замахнал с лопатата.
Тогава Стан се надигнал и двамцата, дето били решили да си отмъщават на
мъртвеца, едновременно го съзрели.
Човекът, който замахвал с лопатата, я изтървал, а другият затичал към
оградата на гробището, като викал:
— Мъртвите стават да си отмъщават, бягай да бягаме!
И двамата изчезнали, като вихрушка се понесли, прескочили оградата на
гробището и дим да ги няма.
А Стан решил да прибере мъртвото тяло, защото мъртъвците не бива да се
поругават, тъй знаел той, никой не бива да безпокои вечния им сън. Та прибрал
мъртвото тяло, било на мъж, в ковчега, поставил отново капака и го спуснал
внимателно в гроба. Сетне го зарил.
Стан отново прилегнал на земята и заспал.
Като се събудил, птичките пеели весело. Огледал се момъкът и стреснат
съзрял, че не е сам — на крачка от него седял старец белобрад и му се усмихвал
благо-благо. Забелязал той, че момъкът вече не спи, почукал с тояжката, която
държал в дясната си ръка, и казал:
— Добро утро, момко!
— Дал ти бог добро, старче! — отвърнал му Стан. — Какво те води насам?
Старецът въздъхнал и му отвърнал:
— Ех, синко, и аз като теб си нямам никого, та реших тук, при мъртвите, да
си почина от дългия път…
— Ти накъде си тръгнал, дядо? — попитал Стан.
— И аз като тебе, синко, вървя си по божия свят, вървя и срещам ту добри
хора, ту зли, но така е устроен светът…
— Така е, дядо, така е… — съгласил се Стан и весело добавил: — Комай
намерих си другар, защото и аз съм тръгнал ей тъй на, по белия свят, щастието си
да диря, пък кой знае, може и да го срещна…
— Ще, ще го срещнеш, синко, ти си млад, що живот има пред теб, как така
няма да срещнеш щастието? Ще го срещнеш и още как, важното е само да го познаеш,
че е твоето щастие, а не на някой друг!
— Мъдро говориш, дядо, ставаш за мой другар! — весело рекъл момъкът,
изправил се и подал ръка на стареца. — Хайде, да вървим, пък каквото Бог е
разпоредил, туй ще е! А каквото спечелим, обещавам, винаги ще го делим! Съгласен
ли си, дядо, на това мое условие?
— Съгласен съм, синко, как да не съм съгласен, та какво имам аз — една
душа ми е останала само и тя напира, иска час по-скоро да ме напусне… —
въздъхнал старецът.
Поели двамата друмници по прашния път да вървят.
Да, ама пак настъпила нощта и отново трябвало да мислят къде да нощуват —
сега село наблизо нямало, та в гробищата му да се сврат. Но пък край пътя се
издигал порутен хан. Старецът посочил с тояжката си:
— Ето къде ще нощуваме, синко, там!
И двамата, изморени от дългия път, влезли в хана. Личало си, че от много
години ханът си няма стопанин, макар че сигурно тук намирали подслон и други
пътници като тях. Полегнали в едно ъгълче двамата и тъй като били изморени от
пътя, заспали веднага.
Заспали, но точно в полунощ и двамата се събудили. Видели, че в хана са
влезли четирима мъже, въоръжени до зъби, а пред тях огромен сандък. В сандъка,
както разбрали, имало злато, което разбойниците трябвало да разделят помежду си.
Дълго спорили, накрая решили да скрият сандъка със златото в изоставения хан, а
на следващата нощ да дойдат с каруца да го приберат, че бил много тежък. Яките
мъже дълго пъшкали, докато го преместят в мазето на хана, а после излезли и
изчезнали в нощта.
Щом стъпките им заглъхнали, старецът рекъл на Стан:
— Ето че срещнахме щастието, момче! Сега остава само да го задържим.
— Но това са чужди пари?! — възкликнал възмутено честният момък.
— Това са крадени пари, синко, не чу ли, че обрали царската кола, която
превозвала дар за царската дъщеря от някакъв чуждоземен принц…
Тази нощ старецът и Стан повече не мигнали — намерили каруца, качили
сандъка и весело препуснали към близкия град.

Тук старецът давал съвети, а Стан ги изпълнявал. Закупил момъкът най-
хубавата къща в града и вече имали стряха над главите си, и то каква…
Тогава старецът казал на Стан:
— Парите са половината щастие. Сега трябва да намериш и другата половина,
а тя е в царския двор. Трябва да поискаш ръката на царската дъщеря.
Първо Стан не се съгласявал, но после склонил да опита, макар че никак не
вярвал — та нали царската дъщеря се славела с неземната си хубост.
— Ех, че си глупав, дядо… — поклащал невярващо глава Стан.
Старецът само му отвърнал:
— Млад и богат си, ще склони, пък си и красавец!
— Ами, ами… — срамежливо свел глава Стан.
И още на следващия ден двамата потеглили за престолния град, но вече не
пеша, а с каляска.
Стигнали пред двореца и старецът помолил стражите за среща с царя.
Владетелят го приел, а старецът сторил дълбок поклон и заявил:
— Доведох ви зет, Ваше царско величество!
Царят първо се разсмял, а после изслушал стареца, който излъгал, че Стан е
син на изгубил престола си цар от далечно — през девет земи в десета — царство.
Царят пожелал да види Стан и го харесал. Представили Стан на царската
дъщеря, а тя пък взела че се влюбила в момъка. Царят не губил нито миг, обявил
сватбата и ето ти Стан станал царски зет, наследник на владетеля на царството.
Сватбата била весела, леело се вино като водопад, а никой не можал да
изброи колко ястия поднесли слугите.
Скоро настъпил мигът, в който младоженците се прибрали в царската спалня,
а празненството приключило.
На сутринта писъци огласили двореца — слугите със сълзи на очи разказали,
че са намерили царя и царицата мъртви!
Царските съветници решили, че убийството на царската двойка е дело на
новия царски зет, който така искал час по-скоро да се докопа до престола, и го
арестували, тикнали го в подземието.
Тъй Стан от царските палати се озовал окован в килия, а плъхове колкото
котки танцували своя танц около него.
Момъкът си мислел — само преди час колко бях щастлив, царски зет,
съпругата ми с неземна красота, а сега…
Старецът не стоял със скръстени ръце, отишъл при обляната в сълзи царска
дъщеря. Тя плачела, горката — за една само нощ получила от съдбата съпруг, а
после загубила майка, баща и любимия си…
Старецът нажалено и дълго гледал плачещата жена, пък накрая попитал:
— Кажи ми сега какво се случи? Аз трябва да знам, на мен мъжът ти, Стан,
ми е като син. Знам, че не той е убил твоите родители, но кой го е сторил? Ето
това ще трябва да разберем и да спасим мъжа ти. Искаш ли?
— Искам, как да не искам! — възкликнала младата жена и отново заплакала.
— Не, плачи, мила, а обясни на мен, стария човек, който ти мисли доброто —
и на теб, и на Стан…
— Аз съм виновна, аз! — завайкала се царската дъщеря.
И заразказвала как врагове на баща й я омагьосали — в тялото й живеели две
отровни змии, които всяка вечер излизали от устата й и плъзвали из двореца, из
престолния град да си търсят храна. Сега убили нейните майка и баща. Младата
жена признала, че е пазела в тайна змиите и едва сега старецът е единственият
човек на земята, на когото тя я разкрила.
— Разбрах, дъще — погалил я по главата старецът и излязъл.
Отишъл при началника на царската стража и заявил, че през идващата нощ ще
залови убиеца на царското семейство. Началникът на стражата не му повярвал, но
се разпоредил да му бъде разрешено да нощува в двореца, да влиза и излиза където
си иска през цялата вечер.
— Ако не заловиш убиеца на царското семейство, на следващия ден ще бъдеш
наказан заедно с коварния Стан. Палачът ще отреже главите и на двама ви! — рекъл
той строго и разпоредил на стражите и слугите да следят всяка стъпка на стареца.
Настъпила нощта, царската дъщеря както плачела безутешно, така и заспала.
Досами леглото й, покрито с балдахин, стоял старецът и чакал. Не му се наложило
дълго да чака, щом жената заспала, от устата й се подала главата на едната от
змиите, измъкнала се и запълзяла бързо по пода. Старецът я настъпил, тя се
извърнала да го ухапе, но той бързо я пъхнал в кожената торба, която носел със
себе си.
Същата съдба сполетяла и втората змия.
Старецът здраво завързал торбата, преметнал я през рамо и се явил пред
началника на стражата:
— Нося ти убийците на царското семейство.
Началникът на стражата, който бил хитър и свиреп войн и от нищо не се
учудвал, само се прозял и наредил строго:
— Да ги видя!
Старецът развързал торбата и двете змии запълзели по пода. Едната се
стрелнала и се хвърлила към клетката с канарче, което се било разбудило и весело
пеело. Отровното й жило се впило в телцето на птичката, тя се строполила от
клончето, на което кацала да пее и замлъкнала завинаги.
Началникът на стражата извадил меча си и съсякъл двете отровни змии.
Старецът му разказал за магията над царската дъщеря, а после отишли в мрачното,
студено подземие и освободили Стан от веригите.
Настъпила радост в двореца — убийците на царската двойка били заловени,
съпругът на царската дъщеря отново се върнал при нея.
Само старецът мрачно се усмихвал и когато младоженците се отделили един от
друг, повикал Стан настрани и рекъл му:
— Помниш ли обещанието си, синко, че всичко, което придобием двамата, ще
го делим?
Стан прехапал устни и се замислил, спомнил си, че е дал подобно обещание,
и нали бил честен, кимнал.
— Е, да делим тогава! — рекъл старецът. — Парите, които намерихме в
изоставения хан, наполовина.
— Давам ти ги всичките! — изрекъл Стан със свито сърце.
— Нее, синко, не! — не се съгласил старецът. — Дадена дума на две не става
— казали сме наполовина, значи наполовина ще делим всичко, което заедно сме
придобили, след като се срещнахме.
— Нима и жена ми ще делим наполовина? — попитал ужасен Стан.
— Тъй ще трябва да сторим, освен ако не държиш на думата си — кимнал
старецът.
— И как ще си я поделим… — промълвил уплашен Стан.
— Ще ти кажа, ти само я повикай, аз ще й кажа — рекъл все така мрачно
усмихнат старецът.
С подкосени крака Стан отишъл и довел жена си.
Старецът рекъл:
— Дойде време да ти разкрием нашата тайна, жено! Някога ние се срещнахме с
този момък и си дадохме дума, че всичко, което заедно придобием, ще го делим
поравно. Пари намерихме, ще ги разделим. Теб намерихме заедно, ще трябва и тебе
да разделим.
— Как ще ме делите?! — уплашено възкликнала жената на Стан и отстъпила
крачка назад от ужасния старец, който бил все така мрачно и невъзмутимо
усмихнат.
— Ето как! — отвърнал старецът, измъкнал меча си от ножницата и викнал: —
Ще те разполовим!
Заплакала жената и паднала в несвяст на пода, Стан понечил да се втурне
към нея, но ръката на стареца го спряла:
— Стой си на мястото — наредил му и насочил меча си към припадналата му
невяста.
Стан се обърнал с лице към стареца и решил да не допуска жена му да се
разполовява, смятал да се бори до последния си дъх, съпругата си да спасява. Но
старецът, все така с насочен към жената меч, прошепнал:
— Стане, виж!
Момъкът се обърнал към жена си, която лежала на пода, и видял как от
устата й изпълзява змия. Щом запълзяла по пода, Стан я пипнал с двете си яки
ръчища и я удушил.
А жена му, царицата, се свестила и промълвила:
— Тъй… тъй ми е леко, сякаш съм от въздух сътворена…
Стан и старецът нищо не рекли, обяснили, че се шегували за разполовяването
й.
А младата царица помолила:
— Остани с нас, дядо, ти толкова много направи за нашето щастие!
— Не мога, дъще! — рекъл старецът. — Аз не съм оттука и трябва да се
връщам там, откъдето съм пристигнал.
— Не лъжи! — викнал ядосано Стан. — Та ти нямаш дом, нали бяхме заедно
скитници по белия свят!
Старецът не се съгласил, поклатил глава и казал:
— Имам дом, Стане. Моят дом е там, където за първи път се срещнахме,
помниш ли?
— Помня, как да не помня! — отговорил Стан.
Царицата изгаряла от любопитство и попитала:
— Къде сте се срещнали, кажи ми, кажи!
— На гробищата — отвърнал Стан.
Царицата сякаш се смразила, отстъпила назад пребледняла:
— Ти какъв си? Вампир?
— Не — засмял се старецът.
— А може би си самият Дявол?! — изпищяла тя, стражите и слугите нахлули
веднага, но ги отпратила само с едничък властен жест и попитала:
— Кой си тогава?
— Да, кой си всъщност ти?! — недоумявал и Стан, като се взирал в лицето на
стареца.
Старецът се усмихнал и попитал:
— Не ме ли позна?
— Не — промълвил объркан Стан.
— Аз съм този, чийто гроб разкопаха. Аз съм този, чийто труп извадиха от
ковчега. Аз съм този, когото искаха да бият от яд, че не съм им върнал парите,
които им дължах приживе!
— Ти… — прошепнал Стан.
— Да — отговорил старецът.
— Ти си мъртвецът, чийто труп върнах в ковчега!
— Точно така, Стане! — разсмял се старецът. — И извърши добро за мене,
като ме върна във вечния ми дом, а аз ти се отплатих, като ти помогнах да
намериш щастието, което заслужаваш. Сега сбогом, деца мои! Тръгвам. — И закрачил
към вратата.
— Къде отиваш? — не се стърпяла царицата.
— В гроба си — отвърнал дядото и излязъл.
А Стан и царицата живели дълго, щастливо и винаги помнели, че дължат
своето щастие на един мъртвец.
> Проклятието на майката
Някога, в онези далечни времена, които вече никой не си спомня, освен
такива като мен, змейовете владеели изкуството да се преобразяват в хора.
Тъй един змей, като си летял над нашенската земя, видял как на едно от
Рилските чудно хубави езера се къпят, гмуркат и веселят три момичета.
Спрял се змеят и се загледал. Дивна била красотата на българските
момичета, направо нетърпима за очите. И трите били хубави, но едното от
момичетата било с ослепителна красота.
И тъй като момичетата, докато се къпели, си говорели, разбрал змеят, че
всеки ден в това горещо лято те идват тук да се къпят.
И на следващия ден дошли, а змеят вече бил там и ги чакал скрит в храстите
на близката горичка.
Съблекли се момичетата и се втурнали в прохладната вода. Змеят пък се
втурнал към дрехите на едно от тях и ги прибрал.
Когато момичетата се налудували и се върнали на брега — що да видят?
Дрехите на Милена ги няма, къде ли не търсили, как ли не оглеждали, но от тях ни
следа. Тогава решили двете облечени момичета да отидат до селото, и двете се
страхували сами да прекосят гората, която го обграждала отвсякъде, да отидат у
дома, да вземат дрехи за голото момиче и да й ги донесат. Речено — сторено.
Тръгнали бързешката двете момичета за село, а голата девойка останала да ги чака
на брега.
Тъкмо се скрили двете момичета между дърветата и пред голата девойка се
появил самият той — змеят. Но бил в човешки дивен вид — като млад и красив
момък.
Първо момичето страшно се изплашило, но после се заговорили и станало тъй,
че то харесало момъка и той я отвел.
Когато пристигнали двете момичета задъхани и потни, изморени и уплашени,
дълго викали своята сестра, защото те били трите дъщери на един овчар. Но никъде
не я открили. Разказали разплакани на родителите си какво се е случило, но що да
сторят и те, горките? Дълго обикаляли около езерото, претърсвали неведнъж
гората, но от момичето ни вест, ни кост.
А змеят отвел Милена в своя дом, високо, навръх планинските сини върхове.
И тук разцъфтяла като цвете тяхната необикновена любов. Момъкът разкрил своята
тайна, даже доверил на Милена заклинанието, с което да бъде повикан където и да
се намира.
Тъй щастливи си живели двамата млади. Милена родила едно дете, после
второ, и двете — момчета. Те растели на воля и огласяли горските пътеки с
веселия си смях.
Баща им, змеят, много ги обичал и макар че те нямали нищо змейско в себе
си, научил ги как да го повикат, ако усетят опасност да ги грози. Тъй децата,
двете хубави и палави момчета, когато си поискали изричали заклинанието и току
над тях се появявал баща им, във вида на змей, размахал страшните си крила.
Минали години, децата поотраснали, а Милена се затъжила за своите баща и
майка, за двете си сестри. Тъгувала и мълчала, но змеят разбрал за какво страда
и сам й предложил:
— Милена, вземи и двете ни деца и отиди при своите. Погостувай им, ден,
два, ако щеш и месец постой.
Ах, как се зарадвала Милена, как разцелувала своя скъп мъж!
На следващия ден тръгнала със синовете си за родния дом. Как й тупкало
сърцето, че ето сега ще види любимата си майчица, ще й рече:
— Мамо, върнах се! А тези две момчета са твоите внуци!
Радостта била голяма в къщата на Милена. Родителите й били поостарели, но
как се зарадвали да видят дъщерята, която смятали за изчезнала. А как се
зарадвали на своите внуци, то били сълзи, то били целувки и прегръдки, направо
безкрай.
Двете сестри на Милена също си имали вече мъже, деца.
И всички се събрали у дома, дълго яли, пили и се веселили.
И всички се интересували от нейния мъж — какъв е, къде е, какво работи,
къде им е къщата… И тъй безкрайни били въпросите, които задавали сестрите на
Милена, а тя мълчала, не споделяла нищо за досегашния си живот.
Да, ама сестрите, разяждани от диво любопитство, подхванали децата на
Милена и те всичко им разказали, макар че майка им била наредила нищичко да не
казват: нито къде живеят, нито какъв е техният баща. Децата се били заклели на
своята майчица, но нали са си деца, не издържали и издали семейната тайна.
Замислили се сестрите на Милена и решили, че трябва да я спасят от нейния
ужасен, див мъж. Че как иначе, та той е змей! Макар и да се превръща в човек,
все пак си е див звяр, нали?
Сестрите издали кроежите на мъжете си и ги помолили да им помогнат да
спасят сестра си от ужасния змей! Мъжете се съгласили, та нали така е наредено —
всеки мъж да слуша жена си.
И в късна доба, когато всички заспали, а на небето само бледата луна се
подавала иззад тъмните облаци, излезли на двора сестрите с мъжете си.
Една от тях произнесла заклинанието, което научила от синовете на Милена,
и го изрекла с ясен глас.
Само след миг се чул плясък на крила и над двора надвиснала сянката на
змей. Сестрите запищели, но мъжете им загърмели с пушките и тогава се чул
страшен писък, вой и един мъжки глас простенал:
— Защо ме предаде, Милена?
И завалял червен дъжд над двора. Дъжд от кръв. А змеят бавно изчезвал,
стопявал се на бледата, трескава лунна светлина.
Прибрали се сестрите с мъжете си и си легнали да спят.
Ама то заспива ли се, след като си видял змей?
Току поглеждали през прозореца, но какво да видят? Червеният кървав дъжд
все така се стелел над двора и не спирал. Всичко почервеняло — дърветата,
пръстта, каруцата…
Гузни, сестрите и мъжете им зачакали пукването на зората.
Изгряло слънцето, а дъждът все така не спирал, ромолял си кротко,
непрестанно…
Първи се събудили децата на Милена. И като всички деца затичали се към
прозорчето и що да видят?! Закрещели:
— Мамо, мамо, стани да видиш! Мамо, вали червен дъжд на двора, мамо!
Нещо жегнало право в сърцето Милена и тя отхвърлила завивките, боса се
затичала към прозорчето. Съгледала червения дъжд.
Дъхът й спрял от черни предчувствия, но успяла да отвори вратата, да
излезе на прага и оттам да прошепне заклинанието.
Тъкмо го изрекла, и дъждът спрял.
Разбрала Милена, че мъжът й е умрял.
До нея децата шепнели и те заклинанието, с което викали баща си, змея.
Но никой не идвал.
Тогава децата през плач разказали на майка си, че са издали тайната на
заклинанието на лелите си. Сестрите на Милена си признали какво са направили и
даже рекли:
— Освободихме те от чудовищните окови на змея, не се ли радваш, сестро?
Милена простряла ръце към небето и проклела… кого мислите? Проклела двете
си деца:
— Господи, накажи ги, превърни ги в дървета! Да си стоят винаги на едно
място, без да помръдват!
Двете момчета, като чули проклятието на майка си, хукнали да бягат. Но
страшната клетва бързо ги настигнала. Едното застинало с разперени ръце и се
превърнало в ябълка. Братчето му, само на метър-два от него, се преобразило в
круша.
Тъй се родили двете дървета. Оттогава, та и сега те най-добре виреят в
селските дворове. Вижте ги как протягат клони към децата, към майките им, когато
преминават край тях.
Те искат да дойдат с вас, те се напрягат, чуйте ги как въздишат само!
Но не успяват никога да помръднат, а си страдат мълчаливо, защото са
предали своя баща, а майка им ги е проклела.
Когато минавате край ябълка или круша, спрете се, погалете ги, поговорете
с тях. Нищо че няма да отговорят на вашите въпроси, вие им разкажете весела
история, целунете кората им. Заслушате ли се внимателно, ще чуете как двете
братчета въздишат…
__Издание:__
Най-страшните български приказки. Страхотии-ужасии
Подбрани и разказани от Стоян Вълев
Българска, първо издание
Редактор: Теменужка Петрова
Художник: Anna Simeonoff
Коректор: Милка Белчева
Предпечат: „Унискорп“ ООД
ИК „Унискорп“, 2011 г.
ISBN: 978-954-330-328-1
I$